Винс Флин - Лиценз за убиване

На седмия месец от изгнанието в Корсика разбра, че решението на генерала да го прехвърли тук му е изиграло лош номер. Неговата много красива, но упорита дъщеря го караше да страда, задето беше проявил коравосърдечие към чувствата й. Тя писа писмо на Луи и му разказа, че се е преместила в Париж и не желаела повече да разговаря със своя „баща-диктатор“. В редките случаи, когато го пускаха в отпуск за повече от два дни, започна да й ходи на гости. Гулд обаче беше открил своя истински дом при парашутистите и колкото и да му липсваше Клаудия, не мислеше да напуска този елитен отряд.

През следващите четири години обиколи земното кълбо, местейки се от място на място. Докато непрекъснато усъвършенстваше бойните си умения, откри, че е много добър в убиването. Двамата с Клаудия продължиха да поддържат връзка, но когато тя се записа да следва в университета, се разделиха. Новите й приятели, шайка социалисти, силно мразеха военните. А като всички войници той се чувстваше неловко в компанията на хора, които не разбират какво е да жертваш живота си за родината като професионален военен. Не искаше от тях благодарности, но нямаше намерение да търпи обиди.

И така, след един дълъг уикенд в Париж с много пиене и недостатъчно секс всичко пред него се срути. Признаците, че любовта й към него започва да отминава, бяха налице. Тя се беше променила и се беше сдружила с група бесни анархисти. Водачът на това племе не пропускаше да намърда задника си между него и Клаудия при всеки удобен повод.

Чашата преля, когато онзи нещастник прегърна през рамо Клаудия и с чашата и цигарата в другата ръка попита Луи:

— Вярно ли е, че хомосексуализмът е много разпространен сред легионерите?

Вероятно би си премълчал, но когато тя се засмя на дебелашката шега, той не издържа. Ударът не беше много силен, но беше добре премерен. Счупи носа на нахалника, кръвта шурна и омаза цялата физиономия на дърдоркото. Всичко можеше да свърши дотук. Нямаше какво повече да каже на Клаудия. Дори само присъствието й вече го отвращаваше. Понечи да си върви, но някакъв глупак му скочи отзад. Като при повечето кръчмарски свади последвалите събития бяха непредсказуеми. Счупени ръце и пръсти, разбити и окървавени носове. Случката приключи за Луи в затвора, а за петима от приятелите на Клаудия — в травматологията. Преди да го приберат полицаите, тя му каза, че повече не иска да го вижда. Той я попита дали наистина желанието й е такова. В отговор тя се впусна в гневни тиради срещу френския Чуждестранен легион. Той я изслуша и когато тя свърши, й пожела дано някой ден да остави дребнавостта и да си даде сметка, че баща й я е обичал. Минаха години, преди пътищата им да се пресекат отново, и то не при най-добрите обстоятелства.

— Кое те кара да мислиш, че ще е последната ни поръчка? — попита тя.

— Защото възнаграждението е огромно.

Тя го погледна в очите.

— Не ме мъчи повече.

„Почакай само да чуеш името на мишената“, каза си той, а на глас изрече:

— Прекалено много се тревожиш.

— Ти обаче явно не се тревожиш достатъчно — троснато отвърна тя.

— Затова сме идеалният екип. — Той се наведе и я целуна.

Тя го отблъсна.

— Не се опитвай да ме разсееш. Защо мислиш, че ще е последната ни поръчка?

— Защото договорът е за седем милиона долара.

— Седем милиона долара — повтори тя и ахна. Клаудия обичаше свободата, която богатството даваше, но щом даваха толкова пари, задачата определено щеше да е изключително опасна.

— Впечатлява ли те сумата? — попита Луи.

— По-скоро ме плаши. И теб трябва да те плаши.

Той сви рамене.

— Просто поредната ни поръчка.

— За седем милиона долара… съмнявам се. И кого иска да убиеш?

Луи отпи от виното.

— Един американец.

— Само не ми казвай, че трябва да ходим до Съединените щати. Нали знаеш, че не обичам да работя там.

— До Америка. Те не казват „Съединените щати“, а „Америка“.

— Сега не е време да ме учиш на синтаксис, идиоми или както там ги наричаш. Отговори ми на въпроса.

— Вероятно ще се наложи да работим в Америка.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Кой е мишената? И не ми казвай, че е президентът.

— Не, не е президентът — засмя се той.

Клаудия започваше да губи търпение.

— Името! Кажи ми името!

— Шшт… — Той понечи да сложи длан на коляното й, но тя го плесна.

— Кажи ми веднага!

— Мич Рап.

Тя примигна два пъти и бавно остави чашата. Стана и отиде до прозореца. Провери улицата, върна се и с едва доловим шепот попита: