Винс Флин - Лиценз за убиване

Ана повдигна вежда.

— Айрини ще може ли да държи Рос далеч от теб?

Той се усмихна.

— Не е зле за една говореща глава. Гордея се с теб.

Минаха покрай Националната ботаническа градина и влязоха в централната част на града. Ана леко го подръпна за косата.

— Защо изобщо се омъжих за теб?

Рап продължи да следи пътя.

— Защото имаш проблем с контрола и защото обичаш предизвикателствата. Аз съм твоят връх Еверест, който искаш да покориш. — Той се усмихна и лукаво погледна жена си. — Хм, звучи ми приятно. Би ли искала да ме покориш довечера?

— Не и след тези думи.

— Скъпа, мисля, че любовта ни е страхотно нещо и когато аз изпитвам любов към теб, очаквам подобно отношение. Нали знаеш… и аз имам чувства.

— Ти си невероятен — засмя се тя. — Вярно, че не съм безгрешна, но да твърдиш, че имам проблеми с контрола, е все едно Доналд Тръмп да каже на някого, че е егоист.

— Скъпа — обърна се той към нея с по-мек тон — имай предвид, че всеки коментар, който не е положителен, е само вик за помощ. — Потупа я по коляното. — Когато си готова да говориш, аз съм на твое разположение.

Ана беше израснала с трима братя. Извъртя се и го удари с юмрук в рамото.

Рап прихна да се смее.

— Съпружески тормоз… помощ!

Тя го удари още два пъти и се накани да го удари за четвърти път, когато си спомни, че се държеше така, когато като малка си играеше с братята си. За бога, та сега беше минала трийсетте.

— Ох… Мичъл, защо ли те оставям да ми се качваш на главата?

Той не спираше да се смее.

— Защото ме обичаш.

— Кълна се, понякога си мисля, че съм се омъжила за дете. — Тя се облегна назад и скръсти ръце.

Той продължи да се смее и сложи ръка на бедрото й.

— Извинявай, мила. — Въпреки тези думи възнамеряваше да я поизмъчва още малко. Плъзна ръката до коляното й, където тя имаше страшен гъдел, и я накара да подскочи.

Тя го плесна по ръката два пъти и после заби нокти в пръстите му. Накрая съпругът й се предаде и беше неин ред да се засмее. След десетина секунди тя се изправи и отметна косата си зад рамото.

— Ще те пипна, да знаеш.

— Убеден съм.

Тъкмо когато си отдъхна, че я е накарал да сменят темата, Ана каза:

— И не си мисли, че номерът ти е минал.

— Кой номер?

— Понеже не искаше да говорим за новия ти шеф, ти смени темата. Ще ми кажеш ли защо не го харесваш или ще трябва цял ден да звъня по телефона и да питам други хора защо според тях не го харесваш?

— Ето виждаш ли… отново започваш.

Наближаваха Белия дом.

— Намали скоростта и не сменяй темата. Знаеш, че ако не ми отговориш честно, ще запаля телефоните.

Той знаеше, че Ана говори сериозно.

— Добре, изнудвачка такава. Нямам определени впечатления от този човек. Не го познавам достатъчно добре, но има някои неща.

— Като например?

— Мисля, че създава проблеми на един мой познат. — Рап имаше предвид Коулман и неприятностите му с данъчните.

— Как така?

Той я погледна в очите.

— Ще разбера повече до края на деня… поне се надявам.

Паркираха до северозападното КПП на пресечка от Белия дом.

Тя впи смарагдовозелените си очи в неговите.

— Ще ми разказваш довечера.

— Веднага щом ме покориш.

— Може би.

Той се наведе и я целуна.

— Обичам те, скъпа.

— И аз те обичам. — Ана слезе от колата и за сбогуване му махна и му се усмихна като истинска телевизионна звезда.

Рап свали стъклото.

— Пази се.

— Непременно. Ти също. — Тя махна на униформения служител от Сикрет Сървис, застанал зад зеленикавия брониран плексиглас. Трябваше да покаже пропуска си.

Рап се загледа в стройната фигура на жена си. Тя се обърна още веднъж и му се усмихна. Той й помаха и превключи на скорост. Потегли усмихнат. Отношенията им навлизаха в по-задълбочен стадий, и честно казано, той никога не се беше чувствал по-щастлив.

Абел слезе от терминала и пое горещия сух въздух. Връщаше се в кралството толкова скоро със смесени чувства и се надяваше принцът да не му отнеме повече от ден-два. Той си даваше сметка обаче, че заради деликатното естество на задачата разговорите по телефона не бяха за препоръчване.

Колкото и да не му се искаше да напуска Алпите, съзнаваше, че се налага.

Над планинското му убежище вече се спускаха есенните цветове и въздухът ставаше все по-чист. Това беше най-хубавото за него време в годината. Летните месеци бяха твърде влажни за него и физическите упражнения му костваха усилия. Сега, след като всичко беше задействано, той имаше и друга причина да тъгува по малкото алпийско селце. Намесваше се инстинктът му за самосъхранение. Усамотен в планинската си вила, можеше да разсъждава на спокойствие и да планира всички възможни развои от ситуацията, дори и ако нещо се оплеска. Така че щеше да каже възможно най-любезно на принц Мухамад, че има спешна работа и трябва да се върне в Цюрих. Ако има късмет, този социопат ще го пусне да си върви.