Винс Флин - Лиценз за убиване

Ана преглеждаше „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Професията й изискваше много четене. Като кореспондент от Белия дом тя трябваше да е в час с всичко, което се случваше на Пенсилвания Авеню 1600, както и да е наясно какви са плановете на опозицията на президента. Трябваше да се следят много неща, а тайната на повечето телевизионни журналисти във Вашингтон беше, че те разчитаха до голяма степен на репортерите от печата да им свършат работата. „Поуст“ и „Таймс“ бяха задължителният минимум от информация. Да прочетат и двата вестника, да обобщят написаното и да излъчат в ефира всичко, свързано със скандала, който в момента назряваше или беше избухнал в Белия дом. На теория, ако останеше време и ако успееха да интервюират някого от Белия дом, можеха да му зададат и няколко допълнителни въпроса. На практика обаче стратегията за „реагиране по дадена информация“ и ограничението във времето предполагаха в повечето случаи журналистите просто да обобщят написаното и да го повторят в ефира. И докато съпругът й караше като банков обирджия, който бяга от ченгетата, тя се опитваше да се изолира от всичко извън техния брониран семеен седан.

Изработеното по поръчка сребристо ауди А8 тежеше с около трийсет процента повече от серийния заводски модел. Допълнителното тегло се дължеше почти изцяло на бронираните панели от кевлар по вратите, пода и тавана на автомобила. Освен това аудито беше снабдено с куршумоустойчиви стъкла и гуми, които дори и пробити, позволяваха на колата да продължи да се движи. Двойният слой кевлар правеше колата по-тежка с шестстотин килограма. Седанът притежаваше достатъчно конски сили, за да компенсира допълнителната тежест. Единствената видима разлика беше в километража и разхода на гориво.

— В „Поуст“ има хубава статия за шефа ти — каза тя, без да вдига очи. — Трябва да я прочетеш.

Рап се навъси, а в същото време ускори и се премести в другата лента.

— За кого говориш?

— За Рос… новия директор на Националното разузнаване.

— Не бих го нарекъл мой шеф.

Ана хвърли око към скоростомера и устоя на желанието си да погледне на пътя пред тях. Движеха се по магистрала №50. Тя не знаеше дали ограничението в скоростта е осемдесет, деветдесет или сто и пет километра в час, но със сигурност не беше позволено да карат със сто и трийсет, колкото показваше скоростомерът. Такъв беше животът с Мич Рап. Отне й известно време, но постепенно свикна с неговите странности. Сега просто се облягаше назад, доверяваше му се и запазваше спокойствие.

— Според статията той ти е шеф — отвърна тя.

Рап не се беше замислял по този въпрос, но сигурно ако беше погледнал някоя от онези безсмислени графики, които от време на време попадаха на бюрото му, щеше да излезе, че Рос наистина му е началник.

— Той е обикновен бюрократ, скъпа. Поредният пласт бумащина на върха на обърнатата пирамида.

Тя го погледна с изумителните си зелени очи и се усмихна.

— А ти си Атлас, на чиито плещи се крепи светът. Така ли, скъпи?

Тя го погали по врата. Мич не трепна. Трябваха му много месеци да се научи да й се доверява. Като куче, което бяха били често, той мразеше да го докосват.

— Защо се държиш така? — Това беше новият му хитър подход към нея — да се прави на беззащитна жертва. — Нали сме в един екип?

Тя потри врата му.

— Така е, скъпи. Просто ми харесва да те дразня. Срещна ли се вече с него?

— С кого?

— С Рос.

Рап се държеше параноично по много обясними причини, но се стремеше да не смесва личния си живот с професионалния. Понякога обаче любопитната му женичка обичаше да размива границата между двете. Той я погледна, за да прецени дали тя знае повече, отколкото показва.

— Срещал съм се с него няколко пъти.

— И?

— Какво и?

— Какви са ти впечатленията от него?

— Не знам. — Рап неубедително сви рамене.

— Надушвам ли разногласие в йерархията? — Тя започна да си играе с една къдрица.

— По-спокойно, Лоис Лейн.

— Хайде разкажи ми — настоя тя. — Статията е написана така, че едва ли не всички го харесват — и републиканците, и демократите.

— И ти вярваш на всичко, написано във вестника?

— Докато не намеря оборващи доказателства… да. — Тя се обърна леко настрани, за да е с лице към него. — Да не би да се ядосваш, защото не дадоха новия пост на Айрини?

— Не. — Той се намръщи. — Айрини си е добре и на сегашното място. Тя държи хората далеч от мен и се грижи да получавам всичко необходимо. Освен това… тепърва ще видим до каква степен новият пост е само прах в очите.