Винс Флин - Лиценз за убиване

Тя седна на дивана, а той в това време отвори бутилката червено вино. Пътеката, довела Луи до настоящата му професия, беше необичайна, но не по-различна от тази на другите му колеги. Човек не се събужда в един прекрасен ден с решението да стане наемен убиец. Баща му беше потомствен аристократ и фамилията им се славеше с влиятелните връзки и умението да лавират на политическата сцена. Гулд бяха професионални дипломати още от времето на Луи Наполеон и преврата през 1851 години. И петте поколения мъжки представители на рода бяха възпитаници на Екол Политехник — елитния технически университет на Франция, който се специализираше в подготовката на френски граждани за служба в администрацията или армията. С три дъщери и само един син, семейството беше възложило на младия Луи всичките си надежди да продължи традицията. И наистина, той сериозно възнамеряваше да тръгне по стъпките на баща си.

По-голямата част от младостта си беше прекарал зад граница, докато баща му напредваше в кариерата във френското външно министерство. Гулд старши получаваше назначения във Френска Гвиана, Ню Йорк, Лондон, Берлин и Вашингтон, където се издигна до посланик на Франция в САЩ. Животът им беше изпълнен с вълнуващи преживявани и привилегии. Луи се радваше на съдбата си, приемайки езика и културата на страната, в която семейството му пристигаше да живее. Самият той не си представяше друго професионално бъдеще освен това на дипломат от кариерата. И така беше до мига, в който разбра за изневярата и лицемерието на баща си. На седемнайсет години той зашлеви шамар на човека, когото цял живот беше почитал като свой идол. Когато разбра за похожденията на баща си, кандидатства и получи стипендия от Специалното военно училище, известно повече като Сен Сир. Това училище беше френският еквивалент на Уест Пойнт. На пръв поглед може би не беше кой знае какъв протест, но родът Гулд изпитваше омраза към френските военни. Като професионални дипломати те смятаха, че повечето, ако не и всичките, големи провали на Франция през последните две столетия са по вина на армията.

Щом баща му научи за постъпката му, едва не полудя. Но тъй като синът му вече беше пълнолетен, той не можеше да стори нищо, за да му попречи. След като Луи замина за Сен Сир, отношенията между родителите му се обтегнаха. Изневярата на баща му вече не беше тайна; той вече дори не се криеше. А майка му, горда и дълбоко религиозна жена, се оттегли зад стените на семейното имение в Южна Франция. По време на последната му година в Сен Сир майка му сложи край на живота си. Съсипан от скръб, Луи се закле никога повече да не проговори на баща си.

Тя вдигна чашата си и той й наля от виното.

— Опитаха ли се да те проследят?

— Не.

Тя се намръщи.

— Тогава защо се забави толкова?

— Просто бях предпазлив. — Наля в чашата си и седна до нея на дивана.

— Хер Абел напълни ли гащите, когато те завари в неговата стая?

— Държа се по-спокойно отколкото очаквах. — Луи вдигна чашата. — Да пием за поръчката, която може да ни е последната.

Чутото я стресна. Вгледа се в него. Той я подкани, като доближи още повече чашата си до нея, и накрая тя отстъпи.

Беше се запознал с Клаудия Морел, когато тя беше само на осемнайсет. Той беше двайсет и една годишен младши лейтенант във френския Чуждестранен легион, когато я зърна за пръв път в селото Обан. Влюби се в нея от пръв поглед и за два месеца връзката им се задълбочи. Тогава един ден в началото на юли го повикаха при командира. Оказа се, че Клаудия била дъщеря на някакъв полковник Морел, заслужил и многократно награждаван легионер. Полковникът току-що се беше върнал от шестмесечна командировка в Босна и беше повишен в бригаден генерал. Оказа се също така, че генералът бил доста ядосан, задето някакъв си нищо и никакъв младши офицер, на всичкото отгоре негов подчинен, иска да обезчести скъпоценната му дъщеря.

Гулд беше прехвърлен на остров Корсика във Втори чуждестранен парашутен полк. Замина още същата сутрин, с първия полет и само с една раница и резервна униформа. Дори не му дадоха възможност да се сбогува с Клаудия. Преместването му имаше и горчива, и сладка страна. Горчивата беше, че го откъснаха от любимата му. Сладката — че идваше да служи във Втори чуждестранен парашутен полк — елита на Чуждестранния легион.

Щом пристигна в Корсика, не му остана много време да съжалява и да тъгува. В полка беше плъзнала мълвата, че към този легионер трябва да се демонстрира определено отношение и да му скъсат задните части от учения и занятия. Месеци наред той се спускаше с въже от скалите, стреляше с всички оръжия от арсенала на легиона, правеше изтощителни походи под горещото лятно слънце с двайсет и пет килограмова раница. Скачаше с парашут и плуваше километри в залива на Калви. Парашутистите се ръководеха от принципа на Ницше — това, което не ме убива, ме прави по-силен. Сега, като се върнеше назад, той си даваше сметка, че времето, прекарано при парашутистите, го беше превърнало в днешния мъж.