Винс Флин - Лиценз за убиване

— Ще трябва да проверя дали са готови да платят толкова.

Мъжът стана от дивана и тръгна към малкия балкон.

— Утре сутринта изпрати отговора на електронната поща на партньорката ми. — Той отвори вратата.

Намираха се на осмия етаж и Абел искаше да го попита как ще слезе от толкова високо, но размисли. Този човек обаче силно го заинтригува. Беше по-различен от другите.

— Кажи ми… Защо се захвана с тази професия?

Непознатият се обърна и отвърна:

— Защото съм много добър в занаята.

След тези думи изчезна. Абел остана загледан в затворената балконска врата почти цяла минута, потискайки в себе си желанието да отиде и да погледне. През това време започна да се пита дали е взел най-доброто или най-лошото решение в живота си. Каза си, че трябва да пийне още. Напълни чашата си отново и остави лекият коняк да погали езика му, преди да го глътне. Този човек беше талантлив, трябваше да го признае. И беше абсолютно прав — Абел не можеше да прати един от редовите си убийци да се погрижи за Рап. В края на краищата му оставаше утехата, че ще спечели тринайсет милиона долара за по-малко от седмица работа. Усмихна се и вдигна чашата си за мъжа, който току-що беше изчезнал в нощта.

— За смъртта на Мич Рап и за тринайсетте милиона долара.

Изля остатъка от коняка в бутилката и легна да спи.

Голям форд екскържън паркира до колата на Рап и от него слезе Скот Коулман. Беше със синьо поло, джинси и черни ботуши. Русокосият бивш военноморски „тюлен“ приличаше повече на строителен работник, отколкото на собственик на частна охранителна фирма, която печелеше от правителството над двайсет милиона долара годишно. Рап не забеляза пистолет у него, но без съмнение имаше в купето на колата и вероятно цял арсенал в товарния отсек.

— Каква е тази конспирация? — раздразнено попита Коулман. — Нали уж имаме приятели по високите етажи на властта?

— Имаме и врагове.

— Майната им.

Мич огледа паркинга.

— Сигурен ли си, че нямаш опашка?

— Не. — Коулман многозначително погледна към огромния микробус за девет пътници. — Мислиш ли, че ще е било трудно, като съм с това нещо?

— Да не би да си се оженил и да имаш цяла сюрия деца?

— Не, но непрекъснато ми се налага да пренасям големи товари.

— Защитниците на околната среда сигурно са много щастливи, като се разхождаш с тоя звяр. Колко харчи… четири литра на пет километра?

— Защитниците на околната среда да си гледат работата. Няма по-големи малоумници от тях.

— Хайде, Скот, изплачи си болката. Кажи какво мислиш за тях.

— Същото, което и ти. Не прекосих целия град и не дойдох дотук да паркирам пред някакво училище само за да ме занасяш за микробуса ми.

— Успокой се де. Какво ти става?

— Не съм убивал скоро никого. А на теб какво ти става?

— Боже, ама вие „тюлените“ сте доста откачено племе.

— Аха… а ти си пример за душевно здраве.

— Добре го каза. — Рап се засмя. — Сериозно те питам. Какво ти има? Да те би да са ти открили рак на тестисите или нещо такова?

— По-лошо. Сутринта ми се обадиха данъчните. Искат да направят ревизия на всичките ми документи. На личните и на фирмените.

— Досега имал ли си проблеми с тях?

— Опазил ме господ. Бях военноморски офицер почти двайсет години. Ние не печелим чак толкова, че да ни проверяват.

— А сега, след като печелиш всичките тези договори с правителството…

— Мамка му. Прав си, мисля, че правим седемцифрени суми всеки месец. Трябваше да наема на работа петима души само за да се занимават с бумащината.

— И в какво състояние ти е счетоводството?

— Откъде да знам… да не съм счетоводител.

Рап го изгледа изпитателно с ястребовите си очи.

— Да не криеш нещо?

Коулман заби поглед в земята и изрита един камък.

— Не знам. Както ти споменах, не съм счетоводител.

— Скот, бъди искрен с мен и ще ти помогна.

— Можеш ли да ги разкараш?

— Ако не си оплескал нещата много… да.

Коулман изрита друг камък.

— Доколкото ми е известно, всичките ми приходи от страната са в ред, но имам офшорна компания, през която минават повечето от чуждестранните ми договори.

— И държиш парите си извън Щатите?

— Да. — Той погледна с неудобство Рап.

Мич кимна.

— Не се тревожи. Няма да те оставя. Нещо друго?

— Като например?

— Някой да се е навъртал и да е задавал въпроси? Някой от предишните ти работодатели да се е обаждал? Да ти е възникнал някакъв нов неочакван бизнес?