Винс Флин - Лиценз за убиване

Те го научиха как да действа самостоятелно, да се слива със средата, независимо в коя държава се намира, незабелязано да пресича граници. Но най-важното, което научи, беше как да убива. Рап си спомняше какво му беше казал един от инструкторите от специалните сили. Веднъж в разговор Мич го беше попитал дали е убивал човек. Инструкторът, който се казваше Майк, се ухили и отговори:

— А ти как мислиш?

Въпросът беше възникнал, докато двамата пиеха бира в една кръчма край Форт Браг. Цял ден Майк беше учил Рап как да убива хора с всякакви подръчни средства — от химикалка до палка и нож. Майк познаваше човешката анатомия по-добре от повечето лекари и знаеше всичките уязвими точки на човешкото тяло. Последното движение, което бяха усвоили, беше как да сграбчиш човек отзад, да го промушиш с нож в основата на черепа, там, където гръбначният стълб се свързва с мозъка. Учителят настоя Мич да овладее хватката до съвършенство и с двете ръце. Важното тук беше да завъртиш рязко ножа, след като го вкараш до дръжката във врата на жертвата. Майк му каза, че това движение е известно като „разбъркване на мозъка“, но той лично предпочиташе да го нарича „издърпване на щепсела“. После с подробности му описа какво ще изпита жертвата. Да, той определено беше убивал, и то неведнъж.

Рап го попита дали не е изпитвал угризения заради убийствата. Майк замислено се загледа в бирата си и след дълга пауза отвърна:

— Виж, всеки от нас е устроен различно. Някои не стават за тази работа, но аз съм роден за нея. И доколкото виждам, ти също. Може би сме били воини в предишния си живот… Не знам, но съществува едно основно правило. Не убивай деца и жени. Убивай мъже, които искат да те убият, и тогава дори ще изпитваш удовлетворение, породено от първичния инстинкт за самосъхранение.

— Ако можеше, би ли си избрал друга професия? — попита го Рап.

Майк се засмя и отговори:

— Дума да не става. Това е най-страхотната професия на света. Държавата не само, че не те осъжда, а те поощрява да ловиш и убиваш терористи. По-добре за хора като мен и теб не може да бъде.

Обикновено Абел нямаше нищо против да се храни сам, но тази вечер не му се прибираше. Беше отседнал в „Балзак“ — малък луксозен хотел на две крачки от Триумфалната арка. Реши да вечеря рано в ресторанта на хотела, за да избегне навалицата. Дадоха му малка, но прилична маса. Беше се зачел в менюто, когато двойка на неговата възраст седна на няколко метра от него. Двамата си държаха ръцете и нежно си шепнеха. И дете щеше да разбере, че са влюбени. Когато пристигна основното му ястие, наблизо седна друга двойка. Те бяха малко по-млади от Абел и очевидно също бяха влюбени. Жената му напомни за неговата събеседничка с големите черни очила, с която се беше срещнал днес. Тя беше приблизително на същата възраст и със същата прическа.

Замисли се за мистериозната непозната от кафенето. Тя беше много самоуверена — нещо, което го възбуждаше повече от който и да било афродизиак. Беше разговаряла с него от позицията на силата от мига, в който той седна срещу нея. Знаеше, че я е наблюдавал. Като се сети как го бяха направили за смях, той потръпна. Тя дори беше научила името му и бог знае още какво. Цялата случка беше изпълнена с неприятни за него преживявания. По план той трябваше да е този, който преговаря от позицията на силата. Той трябваше да играе непоклатимия професионалист, който вижда всичко и не отстъпва от исканията си.

Тъй като нямаше апетит, Абел реши да се поразходи. Взе от стаята си черния шлифер и кашмирения шал, излезе от хотела и се отправи към брега на Сена. Беше доста хладно, но Абел искаше да се поосвежи. Нещо му подсказваше, че странната двойка, препоръчана му от Петров, е най-подходящата за целта, но той искаше да се увери напълно. След срещата в кафенето Абел се беше обадил от улицата на някогашния си руски началник. Няколко часа по-късно той още мислеше за разговора им.

След като си бяха разменили обичайните любезности, Абел го беше попитал:

— Ти ли им каза моето име?

— Те ми се обадиха, за да проверят дали наистина аз съм ги препоръчал — призна Петров. — Потвърдих и добавих, че спокойно могат да ти имат доверие.

— И нищо друго?

— Нищо. Защо? Какво има? Струва ми се, че си притеснен.

— Проследиха ме до срещата — призна с известно неудобство германецът.

— Друго?

— Знаеха името ми.

— Казах ти, че са добри. — Руснакът се изсмя. — Наеми ги и ще видиш. Няма да те разочароват.