Винс Флин - Лиценз за убиване

Рап рядко се сещаше за баща си и съжаляваше, че не са могли да се опознаят по-добре. Бяха живели заедно само осем години, като от първите четири Мич нямаше никакви спомени, а последните четири си спомняше съвсем смътно. Баща му, като повечето мъже през седемдесетте години на миналия век, не се задържаше много вкъщи. Той беше юрист и работеше до късно. В събота сутрин ходеше да играе голф и неделя беше единственият му ден в седмицата, който прекарваше със семейството. Рап си спомняше, че баща му беше строг, но справедлив и честен човек. Майка му, дълбоко религиозна и оптимистично настроена жена, беше обяснила ясно на синовете си колко много е направил баща им за тях — и приживе, и след като си отиде. Тъй като имаше репутацията на добър адвокат, всичко при него вървеше по мед и масло, докато сърцето му за зла участ един ден спря да бие. Къщата им беше напълно изплатена, а баща им си беше направил доста солидна застраховка „Живот“, за да се погрижи за тях. Ипотечният заем беше изплатен навреме и останалите спестени пари отидоха за колеж. С две думи, що се отнася до парите, майка им не трябваше да се притеснява за нищо.

Мич почти никога не чу баща му да им повиши тон. Само няколко пъти, когато той или Стивън бяха правили големи пакости. Като когато Стивън едва не изгори къщата им или когато Мич извади стълбата от гаража и двамата с брат си се качиха на покрива. Тогава Мич скочи отгоре и за щастие падна в купчина листа. Брат му, който беше с година и половина по-малък, но значително по-дребен на ръст, нямаше този късмет. Бедният Стиви, както му викаха в квартала, се приземи право на тротоара и оттам го закараха в спешното отделение със счупени крака.

За тази си нелепа постъпка Мич отнесе няколко плесници отзад по главата и дори го наплескаха по задните части. Това беше единственият път, в който баща му вдигна ръка срещу него, и дори сега, след толкова години, той още изпитваше угризения. Не защото баща му го беше ударил, а защото той го беше подвел. Стивън беше оживял по чудо след раждането си. Роден пет седмици преждевременно, той прекара първите три месеца в болницата, борейки се за живота си. Що се отнася до умственото развитие, по-малкият брат на Рап беше вундеркинд. Но физическите му умения и рефлексите му куцаха. Той беше изключително дребен на ръст за възрастта си и сякаш това не стигаше да привлича всички погледи върху себе си, природата го беше дарила със светла руса, почти бяла коса. Той и Мич бяха пълни противоположности. Докато Мич имаше черна коса и смугла кожа, кожата на Стивън беше бяла и нежна и порозовяваше само след петнайсет минути стоене на слънце. Лятото Мич ходеше с шорти или плувки, а брат му беше облечен с дрехи в светли цветове. Мич се беше метнал на баща им, а Стивън — на русата им и синеока майка.

Рап погледна към бейзболното игрище и си спомни как Стивън отброяваше след всяко хвърляне на топката и как тичаше след това. За дребно хлапе той имаше необичайно плътен и силен глас и използваше това си предимство винаги когато можеше. Дори още тогава малкото генийче имаше склонност към числата. Тъй като никой не го искаше в отбора си, той се превърна в постоянен брояч на точките. Освен дарбата му да помни числа, беше идеален за този пост, защото не умееше да лъже. Когато броеше, никой от отборите не можеше да разчита на по-благосклонно отношение.

По предложение на Мич бяха решили, че Стиви не трябва да тича след противниковия играч. Достатъчно беше само да хване топката и да докосне плочата. Така се избягваха сблъсъци с момчета два пъти по-едри на ръст. Всичко вървеше без особени усложнения до онова злощастно лято, през което Бърт Дюзър, дебелият тартор на квартала, не се стовари върху дребничкия кечър. Мич беше хванал топката в полет, тичайки към центъра на бейзболното поле. Дюзър беше на трета позиция и се опита да го докосне. Заради теглото си Дюзър беше много бавен. Тъй като разбираше, че ще „изгори“ от играта, той блъсна с лакти малкия Стиви. Рап още си спомняше как очилата на брат му изхвръкнаха във въздуха и как ситният белокос кечър отлетя на метри.

Онова, което последва, се превърна в една от легендите на квартала. Мич беше на десет години, а Дюзър — на дванайсет. Дюзър беше с половин глава по-висок и поне с десетина килограма по-тежък. Затова никой не смееше да му се изпречва на пътя. Но през онзи слънчев летен ден всичко се промени. След смъртта на баща му Мич се беше заклел да пази и да защитава малкото си братче с цената на всичко. Обзет от гняв, той се втурна срещу Дюзър с всички сили. По пътя си хвърли бейзболната ръкавица. Самият той не помнеше точно какво се е случило, но по-късно му го разказаха в подробности. Не си спомняше и как е издавал боен вик като индианец, но така твърдяха приятелите му. Спомняше си само, че скочи и връхлетя върху Дюзър като ракета. След това последва канонада от юмруци и ритници, всичките нанесени от Мич. После имаше и кръв — все на Дюзър.