Винс Флин - Лиценз за убиване

Кортежът веднага беше отклонен от четирима от мъжете в черно. Въпреки мрачното и облачно утро носеха тъмни очила за стрелба, за да скриват очите си. Дулата на оръжията им останаха насочени надолу, но пръстите им леко галеха спусковите скоби, докато се опитваха да зърнат кой пътува в колите с тъмните стъкла. Подобни кортежи бяха обичайно нещо, но винаги ги предупреждаваха предварително за идването им. За сегашното посещение не знаеха нищо, а служителите от охраната на този обект не обичаха изненадите.

От КПП-то излезе видимо раздразнен капитан и доближи пътника до шофьора на водещата кола. Тъмното матово стъкло се смъкна и се показаха тъмни слънчеви очила. Капитанът, ветеран в службата със стаж осем години, попита с не особено дружелюбен тон:

— Мога ли да ви помогна?

Пътникът извади черен кожен калъф, разтвори го и показа удостоверението си.

— Сикрет Сървис. — Той посочи към лимузината и добави: — Водим директор Рос на официално посещение.

Капитанът кимна и скръсти ръце зад гърба си.

— Вие, момчета, забравихте ли добрите обноски?

— Моля? — Агентът, изглежда, не разбра добре въпроса.

— Елементарен протокол… да звъннете… да предупредите, че ще идвате. — Капитанът се залюля неколкократно напред-назад на токовете на кубинките си, докато преценяваше докъде може да стигне в критиките.

Агентът уважи претенцията му само като смъкна тъмните си очила с два сантиметра по-надолу и показа една трета от очите си.

— Директорът е зает човек, но разбрах загрижеността ви. Проблемът е, че дори ние не знаехме допреди пет минути, че ще идваме тук. Тъкмо си тръгвахме от новия център за борба с тероризма и той ни нареди да се насочим насам. Аз само изпълнявам заповеди.

Отговорът беше приемлив.

— Добре. Свалете стъклата, извадете удостоверенията си и ще свършим максимално бързо. — Капитанът посочи към водещия събърбан и от сградата излязоха трима негови подчинени, единият от които с куче. Последният с кучето започна бавно да обикаля колата, докато двамата му колеги се заеха да проверяват документите на дошлите. Капитанът се поколеба секунда, но се върна при лимузината. Търпеливо зачака пътниците отзад да отворят прозорците и да се легитимират. Преброи до три и след като никой не го удостои с внимание, почука по затъмненото стъкло.

Стъклото се плъзна надолу и капитанът видя вътре двама бели мъже да разговарят по мобилни телефони. Единият беше на петдесет и няколко години, а другия изглеждаше с десетина години по-млад. Капитанът разпозна в по-възрастния Марк Рос, новият директор на Националното разузнаване. По-младият остави телефона си и каза:

— Не можете ли да побързате, нямаме много време.

— Непременно — отвърна капитанът. — С кого ще се среща директорът?

— Боя се, че това е поверителна информация.

Капитанът вече предчувстваше колко забавно щеше да е с този костюмар.

— Трябва да видя удостоверенията ви и да проверим багажника. После ще можете да продължите.

Мъжът го изгледа така, сякаш казваше: „Ти майтапиш ли се?“

— Повтарям, ако не сте чули: бързаме и нямаме време за такива неща.

Капитанът запази спокойствие.

— Ако се бяхте обадили предварително, щяхте да си спестите част от неудобството, но за съжаление не се обадихте. Документите, моля. — Протегна ръка и зачака. Взе удостоверението на по-младия и се запита да настоява ли за директор Рос или не. Реши да не си усложнява живота, когато разбра, че Рос разговаря с президента. Затова занесе единственото удостоверение в сградата, за да направи копие и бърза проверка на данните, докато хората му продължаваха да претърсват останалите коли. Макар и да не му харесваше, новият директор на Националното разузнаване фактически се явяваше неговият нов шеф. След минута се върна, хвърли поглед към лимузината, след което се обърна към агента във водещата кола:

— Момчета, да не сте в повишена готовност или нещо такова?

— Защо питаш?

— Доста внушителна група сте. Четирима души във всеки събърбън и още двама в лимузината. С такава охрана се движи само президентът.

Агентът отново смъкна леко очилата си и отвърна:

— Аз не задавам въпроси… разбираш ли?

Капитанът се усмихна:

— Напълно. Събърбъните ще трябва да изчакат тук на паркинга, а лимузината може да продължи.

— Става.

Кенеди запази каменното си изражение. Рап беше ставал свидетел как поведението й често изнервя подчинените й, особено по-младите — онези, които постоянно се нуждаеха от наставление и съвети. Той не се нуждаеше от наставления. Той и Кенеди работеха заедно от доста време. Обикновено шефката му беше малко по-приказлива, но Рап беше взел със себе си записващото устройство и тя запази строго делови тон.