Винс Флин - Лиценз за убиване

— Искам най-добрия. Трябва ми истински професионалист. Някой, който да се отнася към професията си като към висше изкуство.

— А-а-а — въздъхна Петров. — Искаш един от онези откачените. Дето са издигнали убиването в култ и гледат на него като на религия. И искаш най-добрия?

Изглежда, в момента се мъчеше да се сети за подходящи кандидатури.

— Да — отвърна Абел. — Трябва ми някой, който не само се смята за най-добрия, но е и готов да докаже, че е най-добрият.

До това разграничение Абел беше достигнал след задълбочен размисъл и то беше важно. Много вероятно беше опитният наемен убиец да се откаже от поръчката веднага щом разбере кого трябва да убие. На него му трябваше човек, който прохожда в занаята. Някой, който би искал да окачи главата на Мич Рап сред ловните си трофеи, като онзи леопард в кабинета на Абдула.

— Мишената сигурно е много важна личност.

— Не е задължително.

— Някой, който е охраняван добре?

— Не е задължително.

Петров изпи още една водка и дръпна от пурата.

— Надявам се не работиш за проклетите саудитци.

— Никога не разкривам клиентите си. Но ми е любопитно защо мразиш толкова саудитците?

— Колкото и лоши да бяха комунистите, те бледнеят пред саудитците.

Абел се засмя:

— И как така?

— Саудитците си мислят, че Господ е на тяхна страна, а хората, които си въобразяват подобно нещо, са способни на най-нечовешките действия.

Германецът се заинтригува. Никога досега не беше чувал приятелят си да говори за религията по този начин.

— Поправи ме, ако греша, но доколкото ми е известно, великите вождове на Майка Русия — другарят Ленин и другарят Сталин — съумяха да избият двайсет милиона души и при все това бяха атеисти.

— Тази цифра е силно преувеличена.

— Раздели я на две тогава. Някакви си десет милиона.

— Аз не защитавам Ленин и Сталин. Те бяха ужасни създания, но тези саудитци и техният маниакален клон на исляма рано или късно ще ни довършат.

Абел не искаше да се отклонява прекалено много от предмета на разговора. Ако по-късно останеше време, можеха да продължат да бистрят политиката.

— Ще ти кажа само едно нещо за клиента ми. Неговата мотивация е колкото чиста, толкова и покварена, стара е като човечеството.

— Клиентът ти да не е проститутка?

Абел се усмихна.

— Не.

Петров посегна отново към водката.

— Отмъщение значи.

— Да.

След като напълни чашата си, Петров попита:

— Отмъщение за какво? Някой да не е хвърлил око на дъщерите му, без да са били забулени с фереджета?

— Не съм казвал, че е саудитец.

— Защо иска отмъщение?

— Един човек е убил сина му.

— Някой важен ли?

— Някой много опасен.

— А… разбирам. Трябва ти убиец, който да убие убиец.

— Точно така.

Петров накрая се успокои. Абел се запита дали на стари години приятелят му не беше обзет от угризения.

— И този някой е добър.

— Да.

— Чувал ли съм за него?

— Дотук с отговорите. Вече ти казах достатъчно. Дай ми име и ще продължим да говорим за злодеянията на комунизма.

Петров се озъби като старо куче, което бяха ръгнали с пръчка.

— Имам име и телефон за теб. Ще ти се обади жена, французойка. Казаха ми, че била доста красива. Тя ще служи за посредник.

— А стрелецът?

— Знам много малко за него. За мен така е по-добре, а предполагам и за него. Моят източник ми каза, че е сравнително млад и е много добре екипиран.

— Агресивен ли е или е по-скоро предпазлив?

— По-скоро агресивен. — Петров се разсмя. — През последните седем месеца изпълни три поръчки за мен, а бог знае колко още хора е убил за други поръчители.

Кортежът от коли сви от магистралата и мина покрай самотната бяла будка на охраната, която беше сложена през 1993 година, след като загинаха няколко служители на Управлението. Двата събърбана и черната бронирана лимузина „Кадилак“ продължиха по тесния трилентов път и оттам по рампата, без да забавят скоростта. По всичко личеше, че бързаха. Щом преминаха рампата, отпред се показа застрашително контролно-пропускателен пункт. Големи знаци с ясни и кратки надписи отклоняваха всички коли вдясно. Други знаци предупреждаваха неканените гости, че това е последната им възможност да се върнат обратно по пътя си, без да рискуват да бъдат арестувани и съдени. И ако случайно някой не забележеше знаците, мъжете в черни бойни комбинезони от номекс, въоръжени с автомати, служеха като допълнително предупреждение, че това място не е в списъка на туристическите забележителности. Колоната продължи да се движи в лявата лента и рязко спря пред боядисаната в жълто стоманена барикада. Наоколо гъмжеше от мъже с оръжие, а зад матовото зеленикаво бронирано стъкло на сградата те бяха дори още повече. Трима от пазачите, които разговаряха, преди да пристигнат неочакваните посетители, веднага излязоха и се разпръснаха. Никой не трябваше да им заповядва — беше част от обучението им. Скупчилите се хора бяха лесна мишена. Тук не беше Холивуд, нямаше сваляне на предпазители и издърпване на затвори. Когато бяха на дежурство, тези мъже бяха „горещи“ — с патрон в цевта. Единственият предпазител беше техният показалец.