Винс Флин - Лиценз за убиване

Преди да позвъни на Петров, той се поколеба. В неговия занаят всичко трябваше да се анализира през призмата на съотношението риск/полза. Винаги трябваше да се прави компромис. Ако задачата беше стандартна, Абел разполагаше с достатъчно възможности, за да я свърши. Но тази беше по-особена. Трябваше му нов човек. Някой, който е изключително добър, но още не се е прочул сред обичайните клиенти. Главният принцип беше: колкото по-малко хора са въвлечени, толкова по-добре. Но за такава задача нямаше в списъка си човек, на когото да повери изпълнението. Петров обаче със сигурност познаваше някой подходящ.

Направи последния завой и свърна по пътя, който се спускаше надолу и водеше към вилата. Пътят беше ограден от двете страни с високи и тънки смърчове и след стръмния наклон постепенно ставаше равен. Абел зави към паркинга и паркира до една кола под наем. Забеляза, че куфарът на приятеля му е на верандата, до външната врата. Той слезе от колата, заобиколи верандата и видя Петров да седи на стола със затворени очи.

Без да отваря очи, руснакът попита на английски с лек акцент:

— Колко още щеше да ме накараш да чакам, неблагодарен нацист такъв?

Абел се усмихна и забеляза дебелото яке върху скута на госта си. С прошарената си коса Петров изглеждаше като пенсионер по време на морски круиз. На едната странична облегалка на стола имаше кутия цигари, а на другата — запалка.

— Наблюдавах те повече от час, старо сталинистко куче. Помислих си, че или си умрял, или си заспал дълбоко. Предвид възрастта ти и двата варианта са доста възможни.

Петров отвори едното си око и започна да ругае Абел на руски. Немецът не можеше да се похвали с добро владеене на руския, а с времето го беше и позабравил, но схвана смисъла на обидите. Нещо за сношаващи се кучета, за неговия род и дежурните реплики за нацизма. Той се разсмя от сърце и отвърна:

— Толкова ли си одъртял, че не ставаш да поздравиш стария си приятел? Да ти помогна ли? — Разпери мелодраматично ръце. — Да повикам ли болногледачка?

— Само ме докосни и ще ти счупя малкото носле — изръмжа Петров и скочи от стола с изненадваща лекота.

Двамата се прегърнаха и руснакът доста силно го потупа по гърба. Германецът се опита да му върне жеста, но той не усети нищо. Те бяха приблизително с един и същ ръст, малко под метър и осемдесет, но руснакът беше по-тежък от него с цели двайсет и пет килограма. Петров беше на шейсет и една, но изглеждаше най-малко на седемдесет. Прошарената му коса, цигарите, склонността към храната и алкохола, както и неизбежният стрес, не се отразяваха добре на външния му вид.

— Хайде да влезем вътре — предложи Абел. — По пътя се отбих на пазара и купих любимите ти продукти. — Двамата заобиколиха верандата и той отключи вратата на вилата. — Знаеш къде е стаята. Иди да се настаниш, а аз ще се погрижа за всичко останало.

Абел внесе куфара си вътре и разтовари три торби от багажника на колата. Първо сложи бутилката с водка „Белведере“ във фризера. Вероятността приятелят му да я пресуши до края на вечерта беше съвсем реална. Отвори прозорците, за да влезе свеж въздух. После остави в хладилника опаковка с шест бутилки бира „Гьосер“ и втора опаковка с още толкова бутилки „Кайзер“. Ако и това не стигнеше на Петров, в мазето имаше добре заредена винарна. След бирата в хладилника отидоха маринованата херинга, пушената шунка, надениците, зеленчуците и сладкишите.

Петров се върна малко след като Абел приключи с подготовката. Немецът му подаде бутилка „Гьосер“, а за себе си взе „Кайзер“ и вдигна бутилката за наздравица.

— За старите приятели и свободните пазари.

Руснакът кимна и отпи голяма глътка. Понечи да каже нещо, но размисли и отново отпи.

— Чаках те цял следобед.

— Извинявай, че не можах да дойда по-рано, но кацнах на летището едва на обяд. — Абел си погледна часовника. Наближаваше пет часът.

— Къде беше? — попита го руснакът. Бутилката му вече беше наполовина празна.

За малко да му каже, но се усети навреме.

— По-добре ме попитай къде не съм бил. — Отвори кутията с фъстъци и ги изсипа в купа на кухненския плот. Номерът при Петров беше да не спираш да слагаш в устата му ядене и пиене.

— Пак ли вършиш мръсната работа на ОПЕК?

Седалището на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се намираше във Виена и засега беше най-големият клиент на Абел.

— Всеки се нуждае от разузнаване и информация. Дори и руската мафия. — Коментарът беше намек за предишния работодател на Петров.