Винс Флин - Лиценз за убиване

— Ти си доста зает човек, Марк. Не исках да те притеснявам с дреболии.

— Грешен отговор.

Тя сви рамене.

Рос се подразни от нейното ледено спокойствие.

— Съзнаваш ли какви проблеми ни създаде днес? Швейцарският министър на външните работи сутринта звъня на Беатрис — той посочи държавния секретар — и вдигна страшна пушилка заради твоята необявена визита.

— Какво искаше?

— Искаше да разбере какво, по дяволите, си правила в страната му, като си се срещнала насаме с петима от най-влиятелните банкери.

Главният прокурор се наведе напред и се намеси:

— Имам заведен важен иск, който от години виси в швейцарски съд. И бог да ти е на помощ, защото ако си оплескала нещата, двамата с теб ще имаме доста сериозни проблеми.

Стоукс очевидно също беше доста разстроен. Кенеди си каза, че двамата с Рос сигурно подхранват гнева си взаимно. Те бяха двамата политици от кариерата и вторите след вицепрезидента, които някой ден щяха да се кандидатират за Белия дом.

На Кенеди й направи впечатление, че държавният секретар не взе участие в първия рунд.

— Знаеш ли какво е станало днес в Рияд? — попита Рос.

— Да.

— И какво ще ни кажеш за него?

— Въпросът е доста заплетен и аз самата нямам отговор.

— Знаеш ли кой го е сторил?

— Може би.

— Би ли била така любезна да споделиш с нас?

— Не.

— По дяволите, Айрини — тросна се Рос. — Да не мислиш, че си играем някакви игри тук? — Отвори рязко папката, която лежеше пред него на масичката. В нея имаше черно-бяла увеличена снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра. — Ето какво ми изпрати принц Мухамад.

Рос обърна снимката към Кенеди. На нея се виждаше мъж, облечен в традиционна саудитска носия, който вървеше по улицата. Лицето му беше оградено с червен кръг. Мъжът беше вдигнал ръката си и показваше неприличен жест към обектива на камерата. Фотографията беше доста неясна. Кенеди я огледа добре. Размерът съвпадаше, но с изключение на него беше невъзможно да се определи кой е мъжът на снимката.

— Имаш ли представа кой може да е?

Тя поклати глава.

Шефът й ядосано подхвърли друга фотография. На нея се прегръщаха двама мъже.

— Този отляво е Уахид Ахмед Абдула. Поне него предполагам го познаваш.

Кенеди кимна.

— Защо преди шест месеца сме излъгали саудитското правителство, че е мъртъв?

— Това същият Уахид Ахмед Абдула ли е, който беше един от водачите на „Ал Кайда“? Който искаше да изпепели Вашингтон и Ню Йорк ли?

— Не ми отговори на въпроса.

— А ти не отговори на моя. Чете ли досието на Уахид?

— Не ми е необходимо. Искам да знам защо сме излъгали един от най-последователните ни съюзници.

— Ако си мислиш, че Саудитска Арабия е един от най-последователните ни съюзници, искрено ти препоръчвам още сега да си подадеш оставката на президента.

Рос почервеня от яд.

— А аз ти препоръчвам да си мериш думите, доктор Кенеди. В много деликатно положение се намираш. — Отново погледна за малко към президента, сякаш искаше да му каже: „Аз ви предупреждавах.“ После попита Кенеди: — Къде е Мич Рап?

— Не знам.

— Лъжеш! — извика Рос и забоде пръст в първата фотография. — Ето го точно тук. Какво ти казахме? Има правилен начин да се вършат нещата и неправилен. Да оставиш един самотен отмъстител да взривява бомби в Саудитска Арабия определено е неправилният начин.

Кенеди грабна третата и последната фотография и я вдигна към Рос и останалите.

— А кой е този тук? Мъжът, когото Уахид се кани да прегърне?

— Саид Ахмед Абдула — отвърна ядосано Рос. — Бащата на Уахид и един от най-близките приятели на принц Мухамад бен Рашид.

— Така ли? — с престорена изненада попита тя. Рос току-що си беше сложил главата на дръвника. Кенеди отвори нейната папка и извади няколко документа за финансови преводи. — Този Саид Ахмед Абдула не е ли същият, който по-рано този месец плати на бивш шпионин от ЩАЗИ двайсет милиона долара, за да убие Мич Рап? — Нарочно остави листовете да се разпилеят върху масичката. — Убедена съм, че говорим за един и същи човек.

Рос, Бърг и Стоукс посегнаха към листовете. Кенеди погледна към президента.

— Банкерите всъщност оказаха доста значителна помощ. Част от тях ми казаха, че за в бъдеще биха искали да уреждаме нещата по този начин, а не да водим публични правни битки в съдилищата. — Айрини се обърна към главния прокурор Стоукс: — Битки, които отнемат доста време, ресурси и пари. Докато се доберем до необходимата ни информация, парите биват преместени на друга сметка и въпросната информация се оказва безполезна.