Винс Флин - Лиценз за убиване

Принцът отговори на деветата секунда.

— Приятелю мой, къде беше? Имаме толкова много да си говорим.

— Дяволски си прав. — Никога не беше държал такъв тон на Рашид. — Кажи на Саид до края на деня да върне парите в сметката ми или ще се постарая Мич Рап да разбере, че той е човекът, обявил награда за главата му.

— Мисля, че малко си закъснял — отвърна студено Рашид.

— Какво искаш да кажеш?

— Саид загина в експлозия.

— Кога?

— Преди час.

— Къде?

— Пред офиса му.

— От кого?

— Ти от кого мислиш?

— Не знам — ядосано отвърна Абел.

— От Мич Рап.

Германецът спря да крачи.

— Как? Това е невъзможно?

— Очевидно е.

Изведнъж го заболя силно главата. Започна отново да крачи, загледан в пода.

— Искам си парите обратно — измърмори.

— Не разбирам за какво говориш.

— Единайсетте милиона долара, които Саид ми плати да уредя убийството на Рап.

— Рап е още жив.

— Не ми пука. Споразумяхме се да задържа аванса, независимо дали той ще умре или не. Искам си парите.

— Ела в Рияд и ще поприказваме.

— Не се прави на глупак, Рашид. Никога няма да стъпя в страната ти отново. — Отново изневери на навиците си. Досега винаги му говореше „принце“ това, „принце“ онова.

— Тогава ела в Испания. Довечера пътувам за Гранада. Ще обсъдим въпроса за парите ти и ще гледаме да измислим как да решим проблема с Рап.

— Не — отсече Абел. — Или ще ми платиш единайсет милиона до пет часа цюрихско време днес, или ще кажа на Рап, че идеята е била твоя.

Последва дълго мълчание.

— Не ставай глупав — отвърна накрая Рашид. — Ако го направиш, ще си подпишеш смъртната присъда.

— Може би да, може би не. Аз съм никой. Обикновен човек, който ще изчезне. Ти си разполагащият с власт и богатство принц Мухамад бен Рашид. — Произнесе името с отвращение. — На Рап ще му е трудно да ме открие. Ти обаче ще си лесна мишена.

— Ерих, помисли добре, преди да го направиш. В твой интерес е да не сме врагове.

— А в твой интерес е да не свършиш като приятеля си Саид. Затова по-добре ми дай единайсетте милиона долара до пет часа или, кълна ти се, Рап ще научи цялата истина за твоя замисъл. Ще пратя на секретаря ти инструкции как да преведеш парите.

— Дай ми срок поне до утре в пет. Аз съм богат, но не колкото Саид. Ще ми трябва време.

— До утре на обяд и точка по въпроса!

Абел прекъсна разговора и хвърли телефона на леглото. Сплете ръце зад тила си, направи още няколко обиколки на стаята и грабна куфара си. Трябваше да се маха оттук. Необходими му бяха пари, но не можеше да има доверие на банките. Което означаваше, че трябва да се върне в алпийската си хижа. Там държеше в сейф близо сто хиляди долара. Щяха да му стигнат за пластичната операция и новите документи. Дано Рашид да постъпеше разумно и да му пратеше парите. Едва ли принцът би искал да прекара остатъка от живота си, криейки се от Рап.

Бронираният седан на Кенеди спря пред Югозападната порта. Служителите от Сикрет Сървис бяха свикнали с нейните посещения, но въпреки това провериха шасито и багажника. Тя беше идвала в Белия дом много пъти. Но имаше отделни моменти като сегашния, в които пулсът й биеше учестено, а стомахът й се свиваше на топка. Повечето от посещенията бяха обикновени и стандартни устни доклади по въпросите на разузнаването. От време на време се изправяха пред криза, но най-често задължението й беше да информира и да съветва президента и останалите членове на Съвета по национална сигурност.

Този следобед обаче щеше да е по-различно. Нямаше да има скука, нито спокойствие. Залозите в играта бяха много високи, а играчи бяха някои от най-влиятелните личности във Вашингтон. По-специално трима души искаха главата й на тепсия — директорът на Националното разузнаване, нейният така наречен шеф; държавният секретар и главният прокурор. На всичкото отгоре тя се чувстваше доста изморена от последните пътувания. От Вашингтон до Цюрих и обратно за по-малко от шестнайсет часа. Като се добавеха и убийството на Ана Райли, нападението срещу тайната къща на ЦРУ и шефът й, който нямаше представа за какво са го поставили на този пост, резултатът беше една много изнервена и изтощена директорка на Централното разузнавателно управление. Ако зависеше от нея, щеше да си отиде направо вкъщи, да види Томи и да си легне рано, но срещата не търпеше отлагане. Те бяха прекалено ядосани и в интерес на истината Кенеди отиваше на нея с известно злорадство. Рап й се беше обадил. Понякога беше по-добре да изпуснеш духа от бутилката. Особено когато е в твоя полза да го направиш.