Винс Флин - Лиценз за убиване

Принцът кимна.

— Трябва да го откриеш и да го убиеш.

— Лично ще се погрижа.

— Добре. Утре сутринта заминавам за Испания. Освещаването на джамията е в петък. Събитието е много важно за мен. Намери Абел, разпитай го, за да разбереш дали не е проговорил пред някого, и му виж сметката.

— А с Рап какво ще правим? Ако той е в Саудитска Арабия, вие сте в опасност.

Рашид стисна устни.

— Може би ще трябва да тръгна за Испания още довечера.

— Според мен това решение е разумно. Аз ще се погрижа охраната ви да бъде засилена.

— Добре. Междувременно ще се обадя в Америка и ще се опитам да усложня живота на господин Рап.

Абел изобщо не се качи на туристическия кораб. Той през цялото време остана на пристана и наблюдаваше как водят всичките тези хора с наднормено тегло към лайнера подобно на стадо към кланица. Германецът вече беше доста състоятелен и стигна до извода, че криенето в петзвезден хотел е не по-малко ефективно от качването на кораба. Така се върна там, откъдето беше дошъл. Е, не съвсем. Качи се на ферибота за Лидо, малко островче на юг от Венеция с дължина тринайсет километра, което образува бариера между града и морето. Ако някой изобщо се сетеше да го търси във Венеция, едва ли щеше да му хрумне, че се намира на островите. Затова си резервира апартамент в луксозния Отел дьо Бан. Съботата и неделята минаха в разхождане из красивите пясъчни плажове на острова. Абел се наслади на необичайно топлото за октомври време, обмисляйки в коя точка на света да купи новата си вила. Рап беше жив, убийците се бяха провалили, Рашид го търсеше под дърво и камък и животът му беше в опасност. Трябваше да се отърве от всичко, което притежаваше, и да се сдобие с ново име и самоличност. Преди двайсет години, когато се беше пренесъл в Австрия, беше сторил именно това. Беше запазил само името си, нищо друго. А тогава все пак разполагаше с ограничени ресурси. Този път имаше единайсет милиона долара и щеше да вземе още около милион, като продадеше двата си апартамента и някои други вещи.

Беше решил да запази за себе си парите на Саид. Убийците още не му бяха върнали шестте милиона и в известен смисъл те предопределиха решението му. Невъзможно беше да ги открие бързо, а и имаше известни съмнения дали беше разумно да ги преследва. Те знаеха много повече за него, отколкото той за тях. Мъжът го беше предупредил, че ще му види сметката, ако се опита да разкрие самоличността им. Абел за нищо на света не искаше да почувства отново топлия дъх във врата си. Нека да задържат шестте милиона. Тъй като Саид беше нарушил договора, като си поиска всичките двайсет и два милиона обратно, Абел също не се чувстваше длъжен да се придържа към този договор вече. Сега ситуацията беше „всеки за себе си“.

Другият решаващ фактор бяха влошените отношения с Рашид. Важното беше да знаеш кога да се оттеглиш. От известно време Абел имаше предчувствието, че е станал ненужен на принца. След провала с Рап не се съмняваше, че Рашид е заповядал на своя главорез Таиб да го намери и да го убие.

Дори да върнеше парите на Саид, това нямаше да промени нищо. Да задържи парите и да започне живота си наново беше най-уместното решение.

За апартаментите не му пукаше, но щеше да му е трудно да се раздели с алпийската си хижа. Може би щеше да я остави и да види как ще се развият събитията. Беше купил хижата чрез адвокат и подставена компания. Винаги си беше представял, че ако нещата се объркат, хижата ще бъде неговото убежище. Обаче беше водил там хора като Петров и дори само поради тази причина не можеше да разчита на безопасност. Засега обаче възнамеряваше да задържи хижата.

По широкия свят имаше не едно и две приятни местенца, но Абел предпочиташе Европа. Особено районите около Швейцария: Северна Италия, Южна Германия, Австрия и Франция. От друга страна, Южна Америка беше следващият логичен избор. Незасегнат до голяма степен от тероризма, континентът още не можеше да се похвали с модерен митнически и имиграционен контрол, което означаваше, че нямаше да има проблеми с фалшивия си паспорт. В големите градове обаче, места, където един европеец спокойно можеше да се покрие, цареше тотална бедност в една от най-грозните й прояви. Бедността дразнеше Абел. Той не обичаше тълпите и копнееше за железен ред. Пълната липса на самоконтрол у масите, начинът, по който те живееха като скотове и раждаха едно след друго деца подобно на канални плъхове — всичко това го отвращаваше. Южна Америка може и да беше разумен избор, но той още не беше готов да се предаде толкова лесно. Непременно трябваше да има и по-добър вариант.