Винс Флин - Лиценз за убиване

Не спа цяла нощ. В главата му непрекъснато се разиграваха два сценария. В първия сценарий Кастильо и хората му бяха прибрали петстотинте хиляди аванс и бяха избягали, надсмивайки се на глупавия чужденец, който им беше дал с лека ръка толкова много пари. Вторият сценарий беше, че са нападнали къщата, но са се провалили. Колкото повече се замисляше, толкова повече се надяваше да са прибрали парите и да са избягали в Лас Вегас. Ако ги бяха заловили в опита им да убият Мич Рап, можеше да възникнат известни проблеми. Едва ли Кастильо или хората му се досещаха, че Таиб е саудитец, но можеха да направят връзка със свидетеля, когото ги беше накарал да убият преди година.

В неделя сутринта вестниците пристигнаха в посолството в пет часа. В тях не се споменаваха никакви инциденти, станали в провинцията на Вирджиния. Таиб предположи, че е рано още историята да бъде напечатана. Включи телевизора. В седем един от местните канали започна новинарската си емисия с експлозиите в Лийсбърг. Те бяха изпратили репортери на място, които предаваха актуална информация. Обявиха, че шерифът ще даде пресконференция в дванайсет на обяд. Таиб провери и денонощните новинарски канали. „Фокс“ спомена за експлозията само в надписите в долната част на екрана. Таиб влезе в Интернет, но там нямаше нищо. Медиите не бяха подготвени да отразяват събития, станали късно в събота вечерта, но когато шерифът проведе пресконференцията, три от новинарските канали и техните филиали вече бяха започнали да разплитат случая.

Таиб гледа пресконференцията в стаята си, седнал на ръба на леглото. Внимателно изслуша всяка една дума. Никой не попита за нападение срещу федерален обект, извършено едновременно с атаките в Лийсбърг. Той прекара времето до края на деня, опитвайки се да научи нещо повече. Три пъти ходи с колата до автосервиза. Очакваше да види полицейски патрулни коли и жълта лента за ограждане на местопрестъплението, но противно на това там нямаше нищо. Прие го като лош знак. Много лош знак. Накрая се качи на последния транзитен полет от Вашингтон до Рияд.

Имаше билет за първа класа и затова успя да поспи през по-голямата част от полета. Кацна в саудитската столица малко преди един часа на обяд. Не можеше да погледне Рашид в очите, но трябваше. Не беше от хората, които се опитваха да се изплъзнат от отговорност. Чакаше го кола с шофьор. Щом седна отзад в мерцедеса, той се обади в офиса си, за да получи последна информация за отразяването на историята в Лийсбърг. Откакто беше напуснал Вашингтон, не се беше променило нищо. Но се беше случило нещо друго. Таиб изслуша търпеливо човека на телефона, след което попита дали е сигурен. Подчиненият му отвърна утвърдително. Таиб затвори, погледна през прозореца на мерцедеса и затвори очи. Беше в страната от по-малко от половин час, а положението беше станало направо катастрофално. Колата спря пред Министерството на ислямските въпроси. Таиб слезе и си облече бяла роба върху костюма. Качи се с асансьора на последния етаж и пристъпи в широкия коридор с под от карарски мрамор и каменни колони от алабастър на всеки метър от двете му страни. Тъмночервеният балдахин между колоните образуваше отделни кътчета. Общо имаше осем такива къта — четири отляво и четири отдясно. Във всеки от тях имаше по едно бюро, зад което седеше човек. В сградата не работеха жени. Коридорът служеше за чакалня пред кабинета на министъра на ислямските въпроси.

Таиб крачеше по коридора, вперил поглед право напред, малко по-напрегнат от обикновено. Не удостои с поглед пазачите пред вратата, когато се опитаха да го спрат. Той застана пред бялото бюро отдясно и каза:

— Министърът сам ли е?

— Не.

— Опразнете кабинета — нареди той.

Административният секретар погледна в списъка с насрочени срещи и се поколеба.

Таиб приведе близо двуметровото си тяло и постави големите си длани на бюрото на чиновника.

— Не е молба, а заповед. Ако вътре не е кралят, опразни кабинета или ще трябва да си търсиш друга работа.

Мъжът веднага скочи и забързано влезе в кабинета. Таиб го последва.

Кабинетът беше дълъг двайсет и четири метра и широк петнайсет. Никъде не се виждаше бюро, само подредените в кръгове столове, канапета и възглавници. Рашид беше в другия край, седнал на огромен фотьойл, който приличаше на трон. Около него на три дивана бяха насядали петима мъже, прехвърлили седемдесетте. Секретарят се понесе из кабинета, само дето не тичаше. Таиб, изглежда, го беше накарал да се поизпоти.