Винс Флин - Лиценз за убиване

След като отброи десет крачки, Рап погледна назад. Бащата тъкмо стъпваше на тротоара. Мич продължи да се отдалечава от тях. За няколко секунди погледна напред, след което отново извърна глава. Уахид беше разперил ръце, а баща му стоеше като вцепенен при вида на възкръсналия си син. Уахид се затича и двамата се прегърнаха. Рап беше стигнал почти до ъгъла на сградата. Видя бащата и сина за част от секундата и си спомни за жена си. После се обърна с гръб към улицата. Охранителната камера се намираше на метър-два пред него, точно над главата му.

Вървеше с наведена глава. Погледна детонатора в дясната си ръка, вдигна лявата си ръка и показа среден пръст точно в обектива на камерата. В следващия миг натисна бутона и саудитската столица беше разтърсена от мощна и разрушителна експлозия. Той не се спря нито за миг, нито си направи труда да погледне назад. Вече мислеше как ще открие Ерих Абел и как ще го убие.

Науаф Таиб не беше от хората, решили да напредват в кариерата на всяка цена. Той вярваше в чувството за дълг, в лоялността и успеха — във всичко, което беше научил, докато беше играл като младеж в елитните футболни отбори на Саудитска Арабия. Тези качества заедно с физическите му данни го бяха измъкнали от бедността и го бяха издигнали до близкото обкръжение на един от най-влиятелните мъже в кралството — този мъж, с когото щеше да се види точно сега. Принц Мухамад бен Рашид щеше да остане много разочарован.

Таиб си спомни как си беше спукал капачката на коляното на двайсет и пет годишна възраст и как беше лежал на игрището, загледан в крака си. Беше вечерна игра като повечето. Да играят футбол в непоносимата жега през деня щеше да е равносилно на самоубийство. Таиб играеше в защита и огромното му тяло и способността да тича бързо му помагаха да покрива доста голяма част от полето на неговия отбор. Първо правило за всеки защитник беше никога да не позволява на противника да мине зад него. Имаше и едно изключение, съпроводено с голям риск. Обикновено веднъж или два пъти по време на играта Таиб им позволяваше да навлязат по-навътре и прехващаше противниковите пасове. Те винаги недооценяваха скоростта му. Заблуждаваше ги, като тръгваше в една посока, но когато настъпеше моментът, се стрелваше в другата и прехващаше топката. Постепенно вкарваше в капана всички противникови играчи и подобно на чистокръвен арабски жребец се впускаше към другия край на игрището.

През тази последна вечер от кариерата му практически беше пробягал от единия до другия край. Вратарят беше излязъл напред, за да съкрати ъгъла, но Таиб финтира надясно и прехвърли топката от десния към левия център. Вратарят беше сварен абсолютно неподготвен и пред Таиб се откри вратата. Той отложи удара само със секунда. Приготви се да изстреля мощно топката с левия си крак и тогава сякаш изпод земята изникна един от играчите на противника. Играчът скочи високо във въздуха, но вместо в глезена, го уцели в коляното. Тъй като беше преместил цялата тежест на тялото си върху десния крак, коляното се огъна като евтин чадър под напора на буря. Таиб се строполи на тревата, претърколи се и когато вдигна глава, видя, че бедрото му беше право, но стъпалото му беше изкривено под прав ъгъл. Веднага разбра, че е свършено с футболната му кариера, преди още да го прониже ужасната болка. Сега, докато вървеше по скъпия и широк мраморен под на коридора, водещ към кабинета на принц Мухамад, изпитваше същото чувство като в онзи злощастен ден.

Случилото се не беше негова идея, но в момента това нямаше никакво значение. Той вярваше в принц Мухамад. Доверяваше се на възгледите на този човек да разпространи исляма под знамето на уахабизма — единствената истинна вяра на правоверните. Тяхната религия беше подложена на постоянни нападки от страна на Запада. За да защитят исляма, те трябваше да разширят територията му и да си възвърнат южните брегове на Европа като буферна зона и плацдарм за последващи действия. Той беше толкова предан на каузата, че беше готов да си подаде оставката. Кариерата му беше приключила. Той не беше оправдал очакванията на човек, който не приемаше провалите.

След като стреля с РПГ по сградата на шерифството в събота вечерта, Таиб се върна в Александрия и зачака на улицата, на няколко метра от автосервиза. В багажника на колата лежаха петстотин хиляди долара и той с нетърпение чакаше да ги даде. Когато наближи единайсет часът, очакваше черните събърбани да се появят всеки миг. В единайсет и петнайсет започна да се тревожи. В единайсет и трийсет направо излезе от кожата си. Чака така до полунощ и набра номера, който му беше дал Кастильо. След осмото позвъняване се включи съобщение на запис. Таиб запали колата и си замина. По пътя към посолството избърса телефона, свали батерията и го хвърли през прозореца.