Винс Флин - Лиценз за убиване

Кенеди погледна часовника си. Беше понеделник, пет часът и осемнайсет минути. За щастие беше успяла да поспи няколко часа в самолета — както на отиване, така и на връщане. Когато реши да лети за Цюрих, тя спа, спокойна, че президентът ще я подкрепи поне неофициално. Винаги беше готова да играе играта и да се преструва, само и само да угоди на членовете на кабинета и другите високопоставени политици. Самата тя беше една от високопоставените, но това обстоятелство нямаше да й помогне в случая. Споменатите хора се намираха по-горе в йерархията, а тя беше извършила най-страшния за тях грях. През цялото време ги беше държала в неведение за действията си и буквално беше сринала целия им авторитет. С две думи, поне в техните очи тя ги беше злепоставила много сериозно. Което беше главен проблем за тях. Хората от тяхната прослойка никак не обичаха да ги злепоставят и да ги правят за смях.

Остави куфарчето си на задната седалка и взе със себе си само една кафява кожена папка. Слезе от колата и се спря за секунда. Дългата й до раменете кестенява коса беше прибрана съвсем непретенциозно назад в унисон с черния костюм и черните обувки. Тя провери дали блузата й не се е измъкнала от панталона, намести очилата си и влезе в Западното крило, където я спря друг служител от Сикрет Сървис. Кенеди показа значката си и се подписа в книгата за посетителите. Оттам се качи право при секретарката на президента, Бети Роджърс, коренячка от Вашингтон и много компетентна в професията си.

Кабинетът на Бети беше малък като повечето помещения в Западното крило с изключение на Овалния кабинет и Кабинетната зала. Бети вдигна глава и погледна Кенеди зад очилата си за четене. Тя беше на петдесет и няколко години, но вече изглеждаше като старица. Стисна устни, сякаш искаше да каже нещо, но си замълча.

Айрини харесваше Бети, което не беше маловажно. Като лична секретарка на президента тя беше посветена в някои от най-ревностно пазените тайни на страната. Работата й изискваше да бъде дискретна и твърда.

— Добър вечер, Бети.

— Айрини, какво си намислила този път? — попита я тя дружелюбно, но някак обвинително.

— Нищо сериозно.

— Аз чух друго, скъпа. Вътре те чакат някои доста ядосани хора. Направо загряха телефоните.

Тяхната реакция не беше безразлична на Кенеди, но най-много я интересуваше мнението на върховния й началник.

— Как е президентът?

— По-различно.

— Какво имаш предвид.

— Ами не знам… напоследък не е на себе си. Но това няма нищо общо с пътуването ти до Швейцария. Всъщност прие новината доста спокойно. Другите му създават главоболия. Всеки от тях му се обади поотделно, за да му се оплаче, а накрая дойдоха на обяд, за да го сторят отново заедно. — Бети свали очилата си. Шепнешком добави: — Надявам се, че си получила каквото търсеше, защото искат да те разпънат.

Кенеди се усмихна и потупа папката.

— Добре тогава. — Бети погледна часовника си. — Влизай и им дай да се разберат. Но побързай, защото имам планове за вечерта.

Айрини й благодари и влезе в Овалния кабинет. Всички чакаха само нея. Президентът, Рос, държавният секретар Бърг, главният прокурор Стоукс и дори вицепрезидентът Бакстър.

Бакстър и президентът бяха седнали на столовете пред камината. Столовете на властта. Рос, Бърг и Стоукс се бяха наредили на едното канапе подобно на наказателен отряд. Второто канапе беше празно. Очакваше се тя да седне на него. Изолирана, като някакво дете, извикано в кабинета на училищния директор. Кенеди охотно прие да бъде сама. Остави кожената папка на стъклената масичка и се облегна назад, убедена, че когато фактите говорят и боговете мълчат.

Пръв заговори Рос. Беше се пременил в един от многото си скроени по поръчка костюми от „Брук Брадърс“ — тъмносин, почти черен, изработен от лек вълнен плат. Бялата му риза беше онези, които струват колкото месечния наем за жилището на някои хора. Сребристата му вратовръзка хармонично се съчетаваше с прошарената му черна коса. Само преди две седмици Кенеди го намираше за красив. А сега виждаше как този човек е обсебен единствено от суетата и любовта към себе си.

Рос се намести на дивана и поизправи гръб. Погледна сериозно Кенеди и я попита:

— Имаш ли да кажеш нещо за собствено оправдание?

Тя поклати глава. Искаше те първи да си изстрелят патроните.

— Е, нека ти кажа тогава аз как мина днешният ми ден — раздразнено продължи Рос. — Малко преди обяд ми се обади държавният секретар Бърг, която ме попита дали съм уведомен за командировката ти в Швейцария. — Хвърли поглед към президента и после отново се обърна към Кенеди: — Според теб редно ли е да заминеш за чужбина без мое знание?