Винс Флин - Лиценз за убиване

Скоро тялото му щеше да оздравее. И преди беше раняван, и то много по-тежко. Основното притеснение беше съзнанието и душата му. Никога досега не се беше страхувал така да остане сам с мислите си. Черната бездънна дупка, в каквато се беше превърнал животът му, го ужасяваше. Беше ставал свидетел и беше вършил ужасни неща, но нищо не можеше да го изкара равновесие както смъртта на жена му. Беше се стигнало дотам, че сам поиска да му дадат успокоителни. Само така можеше да изключи съзнанието си, да избяга от ужаса на нейната гибел и на безкрайните „ако“.

Но когато се събуди, всичко се върна като потоп. Отново го разтърсиха колебания и чувства, вариращи от омраза до отчаяние. В един миг се кълнеше, че няма да се спре пред нищо, докато не отмъсти за смъртта й и не накара негодниците да си платят. В следващия миг се свиваше в агонизираща мъка, копнеещ да докосне отново лицето й. И тогава дойде неизбежното — започна да обвинява себе си за смъртта й. Емоционалната нестабилност, парализата и неспособността му да осмисли логически събитията — ето какво го безпокоеше най-много. Ако не успееше да овладее чувствата си, щеше да се провали. Провал в неговия случай беше неприемлив. Само мисълта, че ще се измъкнат безнаказано, че колкото по-дълго седи затворен в тази стая, толкова по-вероятно беше убийците да изчезнат, го спираше да се потопи в бездната на мрака и депресията. В крайна сметка обаче мисълта за това колко жалък изглежда, свит на кревата и хленчещ, го подтикна да захвърли чаршафите, да стисне зъби и да преодолее болките, да свали краката си и да стъпи на пода.

Но щом се изправи, силна болка прониза слепоочието му. Навярно беше от успокоителните. Време беше да извърши обстоен оглед. Беше с шорти. Откъде ли се бяха взели? А, да, вярно, той вече нямаше никакви дрехи. Къщата, колата, всичките му вещи, всичко беше хвръкнало във въздуха и изгоряло. Сигурно и кучето му Шърли беше загинало. В сравнение с мъката по Ана загубата на домашния любимец беше дреболия. Огледа тъмнопурпурната синина на дясното си бедро и малките белези от хирургическата интервенция върху лявото коляно. Бедрото изглеждаше много по-зле от коляното. Счупената дясна ръка не го болеше, за разлика от ребрата. Стана от леглото. Първата крачка беше несигурна. Лявото му коляно беше заздравяло по-рано отколкото очакваше. На вратата беше закачен халат, и той докуца и го взе.

Бавно слезе по стълбите и осъзна, че десният му крак определено е в по-лоша форма от левия. Спря се до външната врата и погледна през прозореца. Небето беше сиво и наоколо не се виждаше жива душа. На стената имаше огледало и той се обърна, за да се огледа. Гъстата му черна коса беше разрошена, а лицето му — покрито с четина. В цялата къща беше необичайно тихо. Рап, свикнал да бъде сам, сега почувства необходимост да бъде сред хора. Искаше информация. Искаше да разбере какво се случва. С усилие стигна до кухнята. Краката му започваха да го държат по-добре. Часовникът на микровълновата фурна показваше 9.53 часа сутринта. В шкафа намери чаша и си наля кафе.

Забеляза някакво движение. Добра се до мивката и погледна през прозореца. Във вътрешния двор седяха двама души. Айрини Кенеди беше с осемгодишния си син Томи. Момчето се беше прегърбило на стола и изглеждаше отегчено. Майка му говореше по телефона. Рап си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Томи му беше като племенник. Момчето обожаваше Ана. Рап внезапно се почувства глупаво, че разсъждава толкова егоистично. Ана щеше да липсва на много хора.

Остави чашата на масата и отиде до вратата. Натисна дръжката и дръпна вратата, но тя не се отвори. Спомни си, че се намира в охраняван обект на ЦРУ. Също като в неговата къща и в тази рамките на вратите бяха подсилени и направени така, че да се отварят само навън. Бутна вратата и пристъпи на площадката. Завърза си халата и бавно тръгна към тях. Томи го забеляза и престана да се върти на стола. Изправи се, но се поколеба. Кенеди се обърна настрани и каза на някого, че трябва да върви. Рап забеляза движение отляво и отдясно и се обърна последователно в двете посоки. Двама от бодигардовете на Кенеди стояха на пост. Мич се приближи до масата и малкият Томи стана. В очите му вече напираха сълзи. Рап разтвори ръце и го прегърна.

Томи избухна в плач. Между паузите, в които си поемаше въздух, промълви:

— Много съжалявам.

Рап се отпусна на стола и го притисна към себе си силно, доколкото му позволяваха счупените ребра. При вида на любим човек, който е обожавал жена му, не се сдържа и отново се разплака.