Винс Флин - Лиценз за убиване

Почти в дъното на гаража започваше коридор, който водеше към тоалетната и задния изход. Таиб забеляза набит мъж, стиснал с дебелите си и покрити с татуировки пръсти черен картечен пистолет. Спряха пред стоманена врата. Придружаващият го гангстер почука по вратата с пистолета на Таиб. Отвътре се чу шумът от метално резе и вратата се отвори. Една от стените беше почти изцяло покрита от широк телевизор с плазмен екран. Двама мъже, седнали в удобни кожени столове, играеха видеоигри. Зад единственото бюро в стаята с гръб към тях седеше трети мъж и говореше по телефона на испански. Той бавно се обърна и Таиб разпозна в него Анибал Кастильо.

— Здравей, стари ми приятелю — поздрави го Кастильо. — Ти се върна. — Той не си направи труда да стане.

— Да — отвърна арабинът.

— Какво мога да сторя за теб?

Саудитецът огледа стаята.

— Можем ли да говорим насаме?

Мъжът, който го беше придружил, остави куфарчето на бюрото на шефа си. Кастильо хвърли поглед към него.

— Заключено ли е? — попита.

— Да — отговори Таиб.

Кастильо му направи знак да го отвори. Саудитецът завъртя куфарчето към себе си и набра цифровата комбинация. После освободи ключалките и отвори капака. Вътре имаше хартиен плик, мобилен телефон и акуратно подредени купюри от стодоларови банкноти. Бандитът отмести плика и съсредоточи вниманието си върху парите. Когато ги преброи, свъси вежди. След дълга пауза кимна на хората си да излязат. Те се подчиниха безмълвно. Кастильо покани Таиб да седне.

— Сто хиляди?

Той кимна.

— Явно много искаш някой да умре.

— Така е.

— Кой?

Таиб взе плика и извади от него снимката на Рап.

— Познаваш ли го?

Кастильо поклати глава, а арабинът благослови наум Аллах.

— Той е пазен от федералните власти в една къща недалеч оттук.

— И искаш да го убия?

— Да.

— Какво е направил?

Таиб поклати глава.

Кастильо се ухили.

— Чудесно… Ще ти струва по-скъпо.

— Преди да продължим, искам да си изясним нещо. Добре ли са въоръжени хората ти?

Кастильо се изсмя.

— По-добре и от полицията. Гарантирам ти.

— Експлозиви?

Салвадорецът кимна.

— Какви?

— Малко C-4, ръчни гранати… мамка му, имаме дори противопехотни мини.

— Ръчни гранатомети?

— РПГ-та… разбира се. Имаме достатъчно.

Таиб остана доволен.

— Предполагам, че за вас няма да е проблем убийството на федерални агенти?

— Никакъв. Но това доста ще качи цената. — Кастильо постави длани върху куфарчето. — Не съм сигурен дали тези ще покрият само разходите.

— Донесох парите само за да ти покажа, че съм сериозен.

— Е, сега вниманието ми е насочено изцяло към теб.

— Първо ще ти кажа какъв е планът, а после ще обсъдим и цената.

Двамата се изправиха и Таиб извади няколко спътникови фотографии от плика, както и карта на местността. Посочи оградата и разясни в подробности каква е охраната по периметъра на обекта.

— Колко души пазят отвън? — попита салвадорецът.

— Обикновено четирима.

— А вътре?

— Не знам. Вероятно поне двама плюс мъжа, когото искам да убиете. Най-трудното ще е да влезете в къщата.

— Четирима пазачи са фасулска работа.

— Не от тях се притеснявам. Къщата е с повишена степен на защита… армирани врати… бронирани стъкла на прозорците… ще трябва да използвате експлозиви. Ще трябва да ги ударите с целия си арсенал. Започнете с РПГ и ако те не подействат, използвайте C-4. Изгорете цялата къща, ако трябва… не ми пука.

Кастильо се усмихна.

— Ами полицията? Ще вдигнем доста шум.

Таиб беше очаквал този въпрос.

— Аз ще се заема с полицията. Вие се погрижете за къщата. За мен е без значение колко души ще убиете… само се постарайте този мъж да умре. — Вдигна снимката на Рап пред лицето на салвадореца.

— Бих го убил със собствените си ръце, ако цената е добра.

Физическите травми и душевният гняв водеха до други проблеми, всеки един от които не приличаше по нищо на останалите. Физическата травма обездвижва човека, докато психичната го лишава от чувството за страх заедно с желанието му да продължи да живее. Взети поотделно, и двата типа проблеми са достатъчно мъчителни, но събрани заедно, те оказват опустошителен ефект върху характера на човека. Последните два дни бяха най-лошите в живота на Рап. Той се мяташе непрекъснато между отчаянието и желанието да отмъсти. Колкото и да искаше да излезе от тази къща и да се впусне в лов, толкова силна беше и несигурността му за бъдещето. Физически се нуждаеше от възстановяване, но душевно беше развалина. Действал години наред сам, в уединение, Рап владееше майсторски изкуството на самооценката. Кипящата омраза, която напираше вътре в него към убийците на Ана, щеше да го заведе дори накрай света, за да ги открие. И макар да разбираше добре необходимостта от мотивацията, той също така добре си даваше сметка за опасността да се оставиш чувствата да те ръководят. Подобна грешка караше хората да поемат глупави рискове, които изобщо не оправдаваха целта. Трябваше да подходи максимално трезво и мъдро. Понякога беше необходимо да се упражни брутално насилие, но понякога трябваше ясно да се прави разграничение и да не се престъпва чертата.