Винс Флин - Лиценз за убиване

Клаудия беше разбрала нагледно необходимостта да убиваш, за да не бъдеш убит. Дори правиха страстен секс същата вечер. Но онова беше различно. Гулд подозираше, че тя е видяла себе си в жената на Рап. Дали пък не го беше отъждествила и него със самия Рап? Вероятно беше направила някакъв извратен фройдистки паралел между двете семейни двойки. Деветнайсет часа мълчаливо пътуване дават достатъчно свобода на въображението.

Стигнаха границата по време на сутрешния час пик и минаха бързо митническия контрол. Бяха просто мъж и жена с миниван, тръгнали към Мексико. Ако пътуваха от Мексико за Америка, щяха да ги проверят по-щателно. Гулд се отпусна почти веднага след това, а Клаудия се усмихна за пръв път от няколко дни. Смъкнаха стъклата на прозорците, хванаха се за ръце и пуснаха радиото. Пътят до Монтерей беше лесен. Гулд следваше знаците до летището, където оставиха минивана на пълния паркинг. Преди да излезе, остави ключовете на стартера и стъклото на шофьорската врата смъкнато. Взеха си раниците и влязоха в сградата на летището. Гулд купи два билета от гишето на авиокомпания „Мехикана“ от Монтерей до Зиуатанехо през Мексико Сити. Имаха малко повече от два часа до полета. След като минаха през контрола за сигурност, те откриха кафене, в което имаше достъп до безжичен Интернет. Най-накрая можеха да се отпуснат и да си починат. Гулд си поръча „Маргарита“, а Клаудия включи лаптопа и се зае да проверява електронната поща.

Барманът и сервитьорката гледаха някаква странна игра по телевизията. Гулд трябваше да им махне с ръка, за да си поръча второ питие. Клаудия поиска само бутилка вода. Още нямаше пладне и, изглежда, никой, включително и пътниците, не бързаше за никъде. Гулд започна да усеща ефекта на текилата, когато забеляза нещо нередно. Обърна се към Клаудия — тя беше заровила лицето си в дланите и клатеше глава.

— Какво има?

— Не мога да повярвам — промърмори изпод дланите.

— Какво?

Тя обърна лаптопа с екрана към него, за да може да прочете писмото.

— От германеца е.

Гулд го прочете и лицето му се изкриви.

— Глупости. „Довършете работата или ми върнете парите.“ Какво, по дяволите, си мисли той?

— Според мен е доста очевидно.

Гулд продължи да говори тихо, но гласът му стана напрегнат:

— Задачата е изпълнена.

Клаудия бързо завъртя лаптопа към себе си и пръстите й затанцуваха по клавишите. Само секунди по-късно се зачете в Интернет страницата на „Вашингтон Поуст“. Бързо намери каквото търсеше. Обърна компютъра отново към него и му посочи следното заглавие: „РАП ЖИВ СЛЕД ЕКСПЛОЗИЯТА“.

— Не мога да повярвам — каза Гулд. — Това е някакъв номер. Потърси друг източник.

Клаудия прерови няколко вестника един след друг. Във всичките тази новина беше една от водещите. Предложи му да провери съобщенията на телефона. Имаше три. Първото беше от баща му, който го викаше за някаква среща на фамилията. Гулд не го прослуша докрай и го изтри. Следващото беше от германеца. Гласът му беше спокоен, но той упорито настояваше на своето. Третото и последното беше от Петров, който казваше, че бил поставен в много затруднено положение. Понеже ги беше препоръчал на германеца, сега репутацията му била пострадала. Накрая завършваше с думите, че противно на това, което вероятно си е помислил Гулд, случилото се не е блъф на американците. Рап бил съвсем жив и ако Гулд също искал да остане жив, по-добре било да предприеме необходимите мерки.

Гулд изключи телефона и стана от масата. Прокара пръсти през косата си, пристъпи първо надясно, после наляво.

— Как, по дяволите, е могло да се случи? — измърмори. После се обърна към Клаудия: — Та аз бях там. Видях как цялата къща литна във въздуха. И знам кой беше вътре.

Тя посочи екрана.

— Тук пише, че ръката му и няколко ребра са счупени. Експлозията го е изхвърлила във водата, където бил изваден от някакъв рибар, който видял всичко.

— Мамка му. — Той се обърна към изхода. — Не мога да повярвам. Взимай си багажа и да се махаме оттук.

Клаудия не помръдна. Отправи му леден поглед и нареди:

— Седни си на мястото.

— Какво?

— Чу ме много добре. Седни си на мястото веднага.

Гулд отказа да седне.

— Къде ще отидеш? — попита го тя.

— Ще се върна — отвърна й. — Трябва да се върнем и да довършим работата.

— Не, няма да се върнем. Вече приключихме. Парите са у нас и вече можем да се оттеглим.

— Не. — Той поклати глава. — Трябва да се върнем и да довършим започнатото.