Винс Флин - Лиценз за убиване

Абел се вторачи за минута в телефона и го включи. Набра номера на личната си секретарка и зачака. След осмото позвъняване се включи гласовата поща. „Грета, Ерих е. Помниш ли онова, за което говорихме? Е, реших да удължа почивката си. Ако ти се наложи да ме потърсиш, знаеш как да ме намериш. Чао.“ „Да удължа почивката си“ си беше предупреждение. Тя не трябваше да ходи в офиса, докато не й съобщи, че е безопасно да се върне на работа. През това време щяха да й изплатят наведнъж заплатите за шест месеца. Тя щеше да предположи, че му се е случило нещо, и да си потърси друга работа.

Абел бързо провери електронната си поща и реши да изпрати съобщение. Извади адреса на убийците и се зае с писането. „Вие се провалихте. Довършете работата или ми върнете парите.“ Не си направи труда да посочи име накрая.

Написа на хартия кратка бележка и я пъхна в плик заедно с хиляда евро. Грабна куфара си и тръгна към асансьора. На рецепцията каза, че иска да види управителя. Миг по-късно се появи и Нико. Той хвърли поглед към куфара и изненадан попита:

— Толкова скоро ни напускате?

Абел намести очилата си и тихо отвърна:

— Боя са, че адвокатите са ме надушили. — Подаде плика на управителя и добави: — След няколко седмици ще се опитам да се върна. Оставих ви номера си плюс щедър хонорар в благодарност за вашето разбиране.

Мъжът притисна плика към гърдите си.

— О, много сте любезен.

Абел се доближи до него.

— Обадете ми се, ако някой дойде да ме търси.

Управителят му намигна.

— Непременно.

Абел избута черния куфар на колелца през вратата на хотела и се огледа за водни таксита. Пиколото му се притече на помощ и той му даде тлъст бакшиш.

— Летище „Марко Поло“ — каза на шофьора.

Седна на една от дългите, покрити с винил седалки и отново взе да размишлява как да действа. Щеше да отиде до летището, но нямаше да се качи на самолет. От терминала щеше да вземе друго такси до пристанището, където щеше да си купи билет за един от онези плаващи градове. Там щеше да направи всичко възможно да се слее с тълпата.

Пътуването от Индианаполис до мексиканската граница продължи деветнайсет часа. Спряха само да вечерят и да поспят близо до езерото Тексома в Оклахома. На различни места изхвърлиха пистолета, пушката и патроните. С нито едно от тези оръжия не беше убит човек и беше изключено да ги свържат с Гулд, но не си заслужаваше да поемат риска да пресекат границата с тях. През цялото време шофира той и въпреки раздразнението му от депресията на Клаудия, продължи да й се извинява и да изразява съжаление за загиналата жена. В действителност изобщо не му пукаше за съпругата на Рап. Знаеше, че е доста грубо и че мнозина, включително и жената, която носеше неговото дете, биха го сметнали за чудовище. Уви, такова беше естеството на неговата работа.

За да оцелява в този бизнес, трябваше да подхожда към работата с аналитична безпристрастност, да се съсредоточава единствено върху успеха. В началото беше сравнително лесно. Мъжете, които убиваше, също не бяха светци. Тяхното престъпно и понякога жестоко поведение му позволяваше да натиска спусъка без угризения. Но когато започнаха да идват по-важни и по-печеливши поръчки, границите на морала се разминаха. Кой можеше да каже със сигурност коя страна е права и коя не е? Тогава Гулд си измисли оправданието, че всеки от играчите по собствено желание е влязъл в играта, като напълно е разбирал с какви рискове е съпроводено това. Това „рационално“ обяснение го насочи по пътеката на двойните етични стандарти. Рап напълно си даваше сметка за рисковете на неговата професия и логично беше и съпругата му да го знае.

Второстепенните фигури в тези операции, като например бодигардовете и съпрузите, бяха сложили главите си в торбата, знаейки с кого се свързват. Или поне би трябвало да го знаят. Нямаше ли да е по-добре, ако жената на Рап беше оцеляла? Да, но Гулд искрено беше убеден, че е сторил всичко, за да запази живота й. В края на краищата обаче неговата мишена не беше Ана Райли. Луи разбираше, че заради сегашното й емоционално състояние е глупаво да спори с Клаудия по този въпрос. Той неведнъж се беше притеснявал, че тя няма да може да преживее спокойно евентуално кръвопролитие, и затова беше направил всичко, за да я предпази от подобна гледка. Досега Клаудия го беше виждала да убива само един човек, и то при самозащита. Беше в средата на деветдесетте години, малко след разпадането на Съветския съюз. Новобогаташите и престъпните барони си поделяха останките от великата държава и убиваха всеки, който им се изпречеше на пътя. Политици, журналисти, бизнесмени биваха принасяни в жертва. Именно там беше дебютът на Гулд и там той успя да си създаде име. Работа имаше много и се плащаше добре. Гулд току-що беше убил един мъж в хотелския му апартамент и излизаше от фоайето, когато се задейства алармата. Побърканите руски бодигардове тутакси извадиха оръжията си и се опитаха да блокират цялата сграда. Наложи се да се измъкне със стрелба и когато се добра до улицата, там го чакаше последният руснак. За щастие обаче се оказа лош стрелец. Руснакът изстреля дълъг откос със своето узи. Куршумите обаче минаха прекалено високо. Гулд стреля само веднъж със своя пистолет със заглушител и уцели мъжа в лицето. Той се просна на земята точно пред Клаудия, която го чакаше в колата.