Винс Флин - Лиценз за убиване

— Защо?

— Защото така е редно.

— Така е редно — имитира го подигравателно. — Не мислиш ли, че е малко късно за подобни неща?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти уби невинна жена, а сега говориш какво било редно и какво не. — Тя свъси вежди и поклати невярващо глава. — До такава степен ли си си изгубил ума, че да се правиш на благородник?… И си мислиш, че редно и нередно, честно и нечестно имат някакво отношение към теб? — После през стиснати устни процеди: — Та ние убиваме хора.

— Знам с какво се занимаваме, но ние имаме принципи, които трябва да спазваме.

— Имахме принципи. Вече сме извън бизнеса. Какво ще се промени? Вече сме в пенсия. Ти ми обеща. Ще създаваме семейство.

— Те ще ни търсят.

Клаудия се изсмя.

— Няма да знаят къде да търсят. Не знаят нищо за нас, а ние знаем всичко за тях. Достатъчно е да му пратим едно-единствено съобщение да ни остави на мира или ще му видим сметката.

Гулд поклати глава.

— Не знаеш какво говориш.

Клаудия го погледна с любопитство.

— Добре. Ще постъпим както е редно. Ще върнем парите.

— Не… ще довършим работата.

— Всичко е заради него, нали?

— Заради кого?

— Заради Рап. Искаш да докажеш, че си по-добър от него.

— Опаковай си багажа. Тръгваме.

— Ти изобщо нямаше намерение да зарязваш този бизнес, нали? — гневно го попита тя. — Върви. — Посочи му вратата. — Тъкмо няма да ти пречим — аз и детето ти.

Гулд нарами раницата и я изгледа ядосано.

— Първо ще свърша с това, а после ще се върна при теб.

— Не си прави труда. Не мисля, че ще искам да те видя отново.

От думите й го заболя.

— Ами бебето?

— Мисля, че на бебето ще му бъде по-добре без теб.

Гулд никога не се беше чувствал така наранен през живота си, но беше твърде горд да го признае. Затова само й обърна гръб и излезе.

Колата, черно „Инфинити Кю 35“, принадлежеше на приятел на един от служителите от посолството. Беше малко тясна за високия метър и осемдесет и седем Таиб, но отговаряше идеално на мисията му. Колата го чакаше на паркинг на няколко пресечки от киносалона. Таиб и трима други служители на посолството я бяха оставили там петнайсет минути преди да започне филмът и се бяха наредили на опашката за билети, пуканки и освежителни напитки. Трийсет минути след началото на филма на Таиб му подадоха ключовете и листче хартия. Той излезе от салона под предлог, че отива до тоалетната, и повече не се върна.

Американското и саудитското правителства имаха неофициално споразумение да не се шпионират едни други. Таиб, както и всеки друг сериозен офицер от разузнаването, добре разбираше, че е наивно да се вярва в подобно споразумение. Той изискваше от хората си да държат под око служителите на американското разузнаване, когато те идваха в Саудитска Арабия. Навярно и американците постъпваха по същия начин с неговите колеги, независимо че американците бяха загрижени много повече да не обидят саудитското кралско семейство, отколкото саудитците за американците.

От тази операция зависеше много, за да си позволи да претупа нещата. Затова обикаля из улиците повече от час, за да е сигурен, че никой не го следи. Накрая, в 9.47 часа потегли към мястото на срещата. Досега беше прибягвал до услугите на този човек само веднъж. И той беше оправдал очакванията му. Един саудитски поданик беше арестуван във Вирджиния и срещу него беше повдигнато обвинение за контрабанда на хероин за десет милиона долара. Саудитецът чакаше съдебния процес във федерален затвор, когато до Таиб стигна мълвата, че той е готов да сключи сделка с федералните прокурори. В замяна на по-малка присъда този човек беше съгласен да даде доказателства, че саудитското разузнаване пряко е подпомагало със средства подготовката на „Ал Кайда“ за атаките на единайсети септември. Обвинения, подкрепяни само от показанията на един наркотрафикант, едва ли биха издържали в съда, но този човек беше един от подчинените на Таиб офицери. Той знаеше прекалено много и щеше да нанесе големи поразии, ако проговореше пред американците. Когато Таиб уведоми за това принц Мухамад бен Рашид, принцът даде ясни инструкции какво трябва да се направи.

Най-полезното качество на Таиб беше неговата находчивост. В младостта си той беше жесток и груб. Освен че от време на време се счепкваше с братята и братовчедите си, рядко повишаваше глас. За него беше характерно изключителното спокойствие и самообладание. Дори на футболното игрище, където ръстът и бързината му биха накарали всички да се боят от него. Беше израснал в Рияд, град с около три милиона жители и в който престъпността беше рядко явление като дъжда. Но той разбра защо саудитците спазват толкова стриктно законите едва когато започна да работи в разузнавателната служба. Законите в Саудитска Арабия бяха изключително жестоки. Полицията измъкваше признания чрез бой и изтезания, съдиите рядко се отнасяха милостиво към съдените, а затворите бяха под всякаква критика.