Винс Флин - Лиценз за убиване

— Умът ми не го побира.

Непознатият отново се обърна към Коулман:

— Ще огледам пътеката. Може да намеря още нещо. Ще ти звънна след петнайсет минути.

— Искаш ли да дойда с теб?

Той поклати глава.

— Тангото отдавна си е тръгнало — бяха единствените думи на мъжа и той затича надолу по улицата.

— По дяволите, кой е този?

— Най-добрият снайперист, когото познавам. И следотърсач. Може да проследи всичко.

— За теб ли работи сега?

— Ъхъ.

— Чудно. Дано някой ден ФБР не почука на вратата ти.

— Дано.

Шерифът се върна при тях, мърморейки нещо под носа си. Явно нещата на КПП не вървяха добре.

— Тези репортери са много нахални. Досещат се, че ги баламосваме. Говорих с техния директор на новините и той каза, че имаме пет минути да ги пуснем или ще повика адвокат и ще накара съдията да нареди.

Преди Макмахън да отговори, Коулман се обади:

— Шерифе, дай ни още само минута-две.

Шерифът се поколеба, но се съгласи. Коулман издърпа агента настрана.

— Можеш ли да излезеш от ролята си на агент от ФБР за малко?

— Необходимо ли е да ме питаш? — В миналото Макмахън неведнъж беше доказвал, че може да бъде и друг човек.

— Залъжи журналистите. Нека шерифът им каже, че Мич е мъртъв.

— И защо, по дяволите, трябва да го правя?

Коулман го изгледа красноречиво, сякаш казваше: „Не се ли сещаш?“ Бившият „тюлен“ предпочиташе да не води подобен разговор със служител на реда и закона, но нямаше много време.

— Не е било нещастен случай, а поръчково убийство. Убиецът е бил един, може би двама.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И защо искаш медиите да си мислят, че Мич е мъртъв?

— По принцип в този бранш се плаща авансово от една трета до половината от сумата за убийството. А после, когато убиецът изпълни поръчката, получава остатъка от хонорара. Ако не довърши поръчката, не получава останалите пари.

— Тоест?

— Ако медиите съобщят, че Мич е загинал, убиецът ще получи целия хонорар. Парите ще сменят собственика си. И вероятно сумата не е малка. Това създава за нас възможност да ги проследим.

— Ами ако му платят в брой?

— Тогава няма следи. Но според мен поръчка за убийството на Мич би струвала най-малко четири милиона долара, а може и двойно.

— И?

— Това са много пари. Трудно можеш да ги прекараш през митницата. Когато говорим за такава сума, по-добре отрано да си си открил фиктивни офшорни фирми и парите да бъдат прехвърлени по електронен път на тяхна сметка. Броят на парите, които са в движение всекидневно, остава астрономически. Ситуацията е малко като иглата в копа сено.

— Тогава как, по дяволите, ще ги открием?

Коулман се ухили.

— Ще изчакаме няколко дена… може би и повече, и ще обявим, че Мич е жив. Този, който е поръчал убийството, ще побеснее. Ще поиска от убиеца да довърши работата си или да му върне парите. — Той сви рамене. — Ако имаме късмет, те просто ще върнат парите с трансфер. Същите банки… същата сума. Първият трансфер с остатъка ще бъде направен утре или вдругиден. Връщането ще стане ден или два след като обявим, че Мич не е умрял. И тогава ще можем да ги проследим.

— А ако те решат да довършат работата?

Коулман зловещо се усмихна.

— Е, тогава ще е още по-добре, нали?

Макмахън се почувства неловко.

— Скот, по-добре си седнете на задниците и ни оставете да се оправяме сами.

Коулман се изсмя:

— Да, бе. По пътя насам говорих с Айрини. Той е дошъл в съзнание. — Бившият „тюлен“ спря и изгледа продължително агента в очите. — Казали са му, че тя е мъртва. Когато излезе от болницата, какво според теб ще прави? Ще седне отстрани като примерен ученик, а вие ще разпращате призовки насам-натам и ще се мотаете из съдилищата? И ще молите държавата да ви съдейства? В най-добрия случай разследването ви ще продължи поне две години. — Поклати глава. — Но няма да стане. Помни ми думата, той ще убие до един всички негодници, които имат нещо общо с това. И никой от вас няма да е в състояние да го спре.

Макмахън прокара ръка по лицето си и въздъхна. Знаеше, че Коулман е прав.

— Боже, нещата доста ще загрубеят!

— Дяволски си прав. Ето ти един съвет от мен, Скип. Само гледай да не му се изпречваш на пътя и кажи на познатите си, които не са ти безразлични, да сторят същото.

Гулд се събуди от шума на телевизора и плача на Клаудия. Трябваше му секунда да се сети къде се намира. Погледна телевизора. Показваха снимка на Ана Райли. За пръв път чуха новината предната вечер по радиото, докато минаваха с колата през Кълъмбъс, Охайо. Клаудия плака почти час. За щастие й беше казал истината — че не знае дали жената е оцеляла или не. Каза й, че е чакал докрай, преди да натисне бутона, и че когато си е тръгвал, тя е била в двора. Когато стигнаха хотела в Индианаполис, Клаудия плака, докато заспа и ето че сега отново ронеше сълзи. Тази нейна бременност наистина влияеше върху емоциите й. Гулд не знаеше колко може да издържи още. Беше се опитал да я утеши с думи и с прегръдки, но нищо не помогна. Не за пръв път в негова операция загиваше човек, който не беше основната мишена. Но тя никога досега не беше плакала толкова.