Винс Флин - Лиценз за убиване

Гулд стана от леглото и отиде в тоалетната. След като се облекчи, застана пред огледалото и се вгледа в отражението. Беше си същият. Същите кафяви очи, същата чуплива кестенява коса, същият счупен нос. Нищо не се беше променило в него, но нещо коренно беше променило Клаудия. Докато заспиваха в хотелската стая, Гулд я прегърна през рамо, както беше правил безброй пъти досега. Този жест трябваше да й покаже, че е с нея. Но най-малко очакваше тя да се разтрепери и да се разплаче още по-силно. Макар че тази нейна реакция го обиди, той беше прекалено уморен, за да се изясняват. Това щеше да отнеме време.

Гулд все още беше уморен. След като тръгна от къщата на Рап, той метна велосипеда отзад в пикапа и направи обратен завой. После излезе на федерално шосе №301 и се насочи на юг, през река Потомак, към Вирджиния. Беше забелязал щатския парк „Кейлдън“ на картата и му се стори идеално място да изостави пикапа. Паркът се намираше само на няколко километра от другата страна на реката, във Вирджиния. Гулд подмина главния вход и продължи по щатско шосе №218, докато не откри втори път, водещ към парка. Навлезе в парка между храстите и дърветата. Влезе толкова навътре, че пътят вече не се виждаше. Изключи двигателя и взе раницата и каската си. Свали номерата на пикапа, напъха хавлиената кърпа от хотела в отвора на резервоара, след което заля колата с бензин. Дърветата бяха доста изсъхнали и той отстъпи няколко крачки назад, преди да драсне клечката кибрит и да я хвърли на земята до колата.

После потегли с колелото и наближаваше градчето Осо, когато насреща му се зададоха пожарните коли. Трийсет и четири минути по-късно Гулд спря пред музея на Джеймс Монро и остави велосипеда незаключен отвън. После извървя три пресечки и се срещна с Клаудия, която го чакаше зад волана на бял миниван. Седна до нея, целуна я и двамата потеглиха. Щом излязоха от града, си размениха местата. Гулд нагласи контрола върху скоростта на седем километра в час повече от разрешената и каза на Клаудия да изпрати електронно писмо на германеца, че задачата е изпълнена. И тогава тя попита за жената на Рап.

Шофираха почти цял ден и цяла нощ. Гулд искаше да се отдалечат колкото се може повече от Вашингтон. В момента пътуваха с третата им кола, взета под наем с нова шофьорска книжка и кредитна карта. Никой не беше в състояние да проследи дирите им. Щяха да се покрият и след месец отново да тръгнат на път. Поне такъв беше планът, но сега Клаудия се държеше толкова странно, че той се запита дали няма да е по-добре да напуснат страната.

Погледна часовника си. Беше осем часът и шест минути сутринта и на него му се правеше секс. Впери поглед в образа й в огледалото, но реши да прогони всякакви плътски желания от главата си. Виновна беше бременността. Веднъж да се нормализираха хормоните й, всичко щеше да е наред. Тя отново щеше да стане старата Клаудия. Може би дори щеше да изпита необходимост от тръпката от лова. На него със сигурност щеше да му липсва това вълнуващо чувство.

Гулд излезе от банята. Клаудия седеше в леглото с кутия с носни кърпички в скута. Красивите й кафяви очи бяха подпухнали и уморени. Гулд включи телевизора.

— Стига си се измъчвала. Станалото станало — каза й.

Тя поклати глава и се извърна.

— Как изобщо можахме да стигнем дотук? Comment en est-on arrive a un tel point?

Имайки предвид състоянието й, той дори не си направи труда да й се скара, че отново проговори на френски. Но си каза, че от оперативната й дисциплина не е останало нищо. Неразумно беше да я води където и да било.

— Скъпа, двамата с теб минахме през много перипетии. Важното е, че веднъж завинаги ще загърбим всичко и ще заживеем спокойно. Мислиш ли, че не исках събитията да се развият по друг начин? Разбира се, че исках, но ти казах и преди това… тя много добре е знаела за какъв човек е омъжена. Мич Рап беше виновен за смъртта на стотици, а може би и на хиляди хора. Колко невинни жени и деца според теб е жертвал, за да ликвидира някого, когото Съединените щати са заклеймили като терорист?

— Не знам. — Тя предизвикателно го погледна. — Нито пък ти. Мисля, че американците доста се въздържат в тази ужасна война.

— Американците с тяхната надменност сами си навлякоха тази съдба.

— Мери си думите. Започваш да говориш като някои от моите състуденти в университета, които толкова ненавиждаше.

Самото споменаване на смотаните приятелчета-социалисти на Клаудия го накара да кипне. Последното, което им трябваше сега, беше да се развикат и администрацията на хотела да повика полиция. Затова се овладя и с възможно най-спокоен глас отвърна: