Винс Флин - Лиценз за убиване

— Някой да е поемал отговорност за експлозията? — попита шерифът.

Макмахън поклати глава. Агентите в Обединения антитерористичен център следяха всички новинарски канали и сайтове. Макмахън се колебаеше дали да им съобщи информацията, предадена му от Кенеди, за заплахата срещу Рап. За момента обаче реши нищо да не им казва. Разследванията винаги бяха съпроводени с трудности, когато бяха едновременно в юрисдикцията на няколко правоприлагащи органа. Но най-трудни бяха, когато в тях участваше ЦРУ. По обясними причини от ЦРУ не обичаха да споделят информацията си и методите си на работа. Особено в случаите, когато съдиите им нареждаха да предоставят такава информация на адвокати, защитаващи заподозрени терористи.

Шерифът продължаваше да отстоява версията си, когато дойде един от неговите заместници. Следваха го двама мъже в цивилни дрехи.

— Шефе — обърна се към него заместник-шерифът, — тези момчета казват, че искат да видят специален агент Макмахън.

Шерифът го посочи.

— Ето го.

— На КПП е спрял микробус с телевизионен репортерски екип.

— Майната им.

— Те са от филиал на Ен Би Си от Балтимор. Знаят, че жената е загинала. Казват, че от канала са ги изпратили да заснемат кадри, които да пуснат в репортажа утре сутринта.

— Какво мислиш? — обърна се шерифът към Макмахън.

Единият от новодошлите погледна агента и поклати глава. Макмахън не се учуди, че колегата му не искаше никакви камери. Обърна се към димящата къща и после към заместник-шерифа.

— Кажи им, че проверяваме за течове на газ и че ще се забавим още около час.

Шерифът кимна одобрително и заместникът му се отдалечи.

— Шерифе, ще ме извиниш ли за минута? — каза Макмахън. — Трябва да говоря с тези господа.

— Ще отида лично да проследя репортерският екип да не се промъкне.

— Добра идея.

Когато шерифът тръгна, агентът погледна двамата мъже. Познаваше русия, но другия не беше виждал досега. Но само от вида му можеше да отгатне с какво се занимава. Беше с джинси, кубинки и дебело черно яке. На ръката си имаше голям черен водолазен часовник, а косата му беше черна и разрошена. Макар и да беше с поне трийсет-четирийсет килограма по-лек от агента на ФБР, той не се съмняваше, че малкият негодник можеше да го очисти, без да му трепне окото. Този определено беше от специалните части.

Беше лесно да се досети, тъй като със сигурност знаеше, че другият наистина е служил в специалните части. Макмахън се обърна към по-високия от двамата:

— Скот Коулман. Ти си последният човек, когото очаквах тук, но като се замисля, беше логично да се появиш.

— Айрини ми се обади — отвърна бившият „тюлен“. — Помоли ни да огледаме мястото.

Макмахън се замисли. Не можеше да прецени дали решението на директора на ЦРУ беше уместно.

— Кой е приятелят ти?

Коулман понечи да отговори, но той го прекъсна:

— Няма значение. По-добре е да не знам. Нали?

Коулман сви рамене.

— Не че щях да ти кажа истинското му име.

Макмахън поклати глава и се обърна към къщата.

— Бил ли си тук и преди?

Коулман кимна.

— Предполагам, че с Мич сте доста близки.

— Да. — Коулман се обърна към спътника си и леко му кимна с глава. — Знаеш какво да търсиш.

Мъжът огледа пътя, също кимна и изчезна.

— Пропан — изрече Макмахън.

— Кой каза?

— Шерифът и началникът на пожарната.

— Мога ли да говоря с шефа на пожарната?

— Разбира се, ела с мен.

Изминаха двайсетина метра по алеята и откриха шефа на пожарната да рови с крак в руините. Беше свалил якето си, но беше оставил тежките ботуши, шлема и огнеупорния комбинезон. Макмахън ги представи набързо един на друг, като каза на пожарникаря само малкото име на Коулман.

Началникът на местната пожарна посочи лявата стена на овъглената къща.

— Ето там, където е бил гаражът и където е била газовата бутилка, открихме следи от запалимо вещество.

— Видя ли, а аз какво ви казах — реагира веднага Макмахън. — Значи в крайна сметка не е битов инцидент.

— Не бих казал.

— Нали сте открили следи от запалимо вещество?

— Да, но е нормално да открием подобни следи около гаража. Виждам, че има две лодки и голяма морава с трева за косене… Сигурен съм, че е държал бензин в гаража. Дори може да е зареждал и с маркуч. Тези устройства са много популярни тук. Спестяваш по около десет цента на литър, ако си купиш бензина от бензиностанция, а не от яхтено пристанище.

Коулман кимна.

— Какво представляват тези устройства? — попита Макмахън.