Винс Флин - Лиценз за убиване

Между него и къщата нямаше никакво прикритие, само автомобилната алея и моравата. Отляво имаше дървета и няколко храста. Гулд се втурна натам и в същото време започна да брои наум. Вратата на къщата щеше да остане отворена минута-две, но той нямаше намерение да чака толкова дълго. Щеше да й даде десет секунди и толкова. Когато стигна до храста със светлосини хортензии, беше на разстояние шест метра и пет секунди от мястото, от което сутринта беше пробвал дистанционното. И тогава осъзна, че времето се е променило. Въздухът беше станал още по-тежък. Вместо да се скрие зад хортензиите, продължи напред, без да изпуска от очи външната врата. На осмата секунда чу глас. Ръката му още беше протегната напред. И когато отброи до десет, натисна бутона. Точно в същия миг тя се появи на вратата. За части от секундата погледите им се срещнаха и Гулд изруга. В следващия миг експлозията разтърси тихото небе. От къщата избухна оранжево огнено кълбо; стъкла, трески и жената на Рап полетяха във въздуха. Гулд коленичи и закри главата си с ръце. Първият взрив не го притесняваше толкова, колкото вторият. Предстоеше да гръмне голямата цистерна с пропан. Тази втора експлозия, много по-силна от първата, беше с такава мощ, че ударната й вълна го събори на земята. Навсякъде около него полетяха останки. Той с усилие се изправи. Каската и очилата му бяха цели. Той ги оправи и усети щипене в лявата ръка. Погледна я и видя, че космите бяха изчезнали, а кожата беше станала яркорозова. Ушите му пищяха. Спомни си, че трябва да направи още едно последно нещо. Потисна болката и пристъпи към беемвето. Трябваше да извади микрофона и проследяващото устройство от колата. Не можа да се приближи повече, защото колата гореше. Поколеба се секунда и здравият разум му прошепна да изчезва.

Изтича в гората, взе пончото и го напъха в раницата. Качи се на велосипеда и се устреми обратно към пътя. Преди да излезе на пътя, се огледа предпазливо да не би да идва някой. Улицата още беше пуста. Потегли и за последен път погледна към къщата. Или към това, което беше останало от нея. Покривът и по-голямата част от гаража ги нямаше. Дърветата горяха, както и колата. Нямаше изгледи огънят скоро да изгасне. Гулд завъртя педалите. Рязко зави, за да заобиколи едно парче дърво. Цялата поляна беше осеяна с парчета. До дървото, на десет метра от вратата, Гулд видя два крака да стърчат от купчина руини. Тя беше застанала на вратата, когато избухна взривът и ударната вълна я беше отпратила чак там. Може би все още имаше някаква вероятност да е жива. Гулд не се замисли много. Важното беше сега да изчезне. Хората в радиус на километри оттук бяха чули адския тътен. Гулд отново се качи на колелото, приведе се напред и завъртя педалите колкото сили имаше.

Рап се огледа. В стаята цареше мрак, а таванът беше облицован с шумоизолиращи плочи. „Къде, по дяволите, се намирам?“ — запита се той. Понечи да надигне глава, но тялото му не слушаше. Дълго лежа неподвижно. Не разбираше какво се е случило. Накрая с невероятни усилия успя да обърне глава наляво. Имаше прозорец със спуснати щори. От прозореца не проникваше никаква светлина и той предположи, че навън е вечер или нощ. В стаята имаше празен стол, а леглото беше с рамки отстрани. Всичко му се струваше смътно познато. Примигна и погледна ръката си. Във вената му беше вкарана система. „Значи съм в болницата“ — каза си. Спомни си за операцията на коляното и всичко придоби смисъл. Но после го обзе странно чувство. Та нали си беше тръгнал от болницата.

„Тогава защо, по дяволите, отново съм тук?“

Обърна главата си на другата страна. Дясната му ръка беше гипсирана. Сви вежди. Не, нищо от това не му се струваше смислено. Погледна към вратата и паметта му се проясни. Беше си тръгнал от болницата. Спомни си пътуването с жена му към къщи. Спомни си, че влезе в къщата, не се чувстваше добре. Беше с патерици и си спомни как тръгна към задната веранда, защото си каза, че малко свеж въздух ще му се отрази добре. Тъкмо отвори вратата и излезе на верандата и… после не си спомняше нищо. Погледна отново към тавана. Дали не беше изгубил съзнание. Опита се да си вдигне дясната ръка, за да се почеше по лицето, но нищо не се получи. Спомни си за гипса. За част от секундата му мина през ума, че може да е парализиран, но после размърда пръсти. Навярно беше изгубил съзнание. Това беше единственото разумно обяснение.

Върна се към последния си спомен. Беше застанал на верандата, подпрян на парапета, и вдишваше морския въздух. Не го отричаше: от храната, която беше поел в големи количества, му прилоша. В съзнанието му изплуваха стръмните стълби, водещи към пристана, и патериците.