Винс Флин - Лиценз за убиване

„Сигурно съм загубил равновесие и съм паднал. Така съм си счупил ръката.“

До вратата нещо се размърда и Рап се обърна да види какво е. И само от това малко усилие главата му запулсира от болка. Пое си дълбоко дъх и изпита такава болка, сякаш някой го беше наръгал в хълбока. На вратата се появи някаква фигура. За секунда си помисли, че е жена му, но когато фигурата излезе от сянката, той видя, че е Айрини Кенеди. Когато се приближи, забеляза, че е плакала. Осъзна, че травмите му явно са доста тежки.

Кенеди докосна лицето му и каза:

— Доста тревоги ни създаде.

— Къде съм? — прошепна Рап.

— В „Джон Хопкинс“.

В стаята влезе втори човек, мъж. Той не го позна.

— Къде е Ана?

Айрини понечи да отговори, но не успя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Мич, избухна експлозия.

— Къде е Ана? — повтори той по-високо. Внезапно в стаята влязоха още двама души. Едри мъже с хирургически екипи. Рап погледна уплашено към Кенеди. Сълзите се стичаха по страните й, а сега и долната й устна се разтрепери.

— Мамка му! — изкрещя той. — Къде е Ана?

Айрини наведе глава и отвърна:

— Тя загина.

Цялото му тяло се сви и той нададе отчаян вик. През него едновременно като електрически ток преминаха гняв, шок, страх и мъка. Той успя да се надигне от леглото, но двамата едри санитари и лекарят го натиснаха да легне обратно.

Кенеди беше предупредила лекаря, че вероятно ще се наложи да обуздават Рап, когато му съобщят трагичната вест. Лекарят й беше изброил травмите: две счупени ребра, счупена дясна ръка, дълбоко пукване на дясната тазобедрена кост, влошаване на състоянието на току-що оперираното ляво коляно и оток на задния дял на мозъка, и я беше уверил, че пациентът няма да е в състояние да стане от леглото за доста дълъг период.

Когато санитарите го притиснаха към леглото, лекарят му би инжекция в бедрото. След секунди Рап се укроти. Санитарите го пуснаха и отстъпиха назад. Той остана неподвижен, вторачен в тавана. Само една самотна сълза бавно се спусна от дясното му око.

От къщата не беше останало нищо освен армираните стоманени рамки на вратите, коминът, малка част от стълбището и няколко овъглени пирона. Всичко беше осветено от прожектори. Задвижвани с бензин електрически генератори бучаха в студената нощ, докато пожарникарите вървяха из останките, помагайки си с брадви и дълги лостове. Скип Макмахън наблюдаваше ставащото от автомобилната алея. Той беше едър мъж, висок над метър и осемдесет и тежащ близо сто и двайсет килограма. Имаше трийсет и пет години стаж във ФБР, но досега никога не се беше вбесявал така. Познаваше Рап и жена му и ги харесваше. Кенеди беше повикала Макмахън и го беше помолила да огради къщата като потенциално място на престъпление, макар и шерифът на окръг Ан Аръндел да твърдеше, че е битов инцидент.

Обикновено ФБР нямаше правомощия в случай като този, но Рап беше с ранг на федерален агент и ако се окажеше, че експлозията е била причинена умишлено, Бюрото щеше да се заеме с разследването. За момента обаче задачата на Макмахън и агентите, които беше довел от местния отдел на ФБР във Вашингтон, беше да проследят полицаите да не унищожат някоя улика. Шерифският отдел на Ан Аръндел се финансираше прилично и се състоеше от професионалисти. Макмахън често беше работил с местните сили за сигурност и знаеше, че да се изтърсиш и да се държиш като важна клечка не се приемаше много добре от местните, а само затрудняваше още повече и без това сложната ситуация. Той се подпря на правителствения си седан и отпи от изстиналото кафе. Шерифът се приближи и спря на няколко крачки от него. Макмахън го познаваше от Оперативната група за борба с тероризма на окръг Колумбия и Балтимор. Шерифът го заговори и макар че Макмахън не беше съгласен с него, търпеливо го изслуша.

— Казвам ти, Скип, знам, че е трудно да се повярва, но почти всяка година имаме такива експлозии. Обикновено в това време няма никого в къщата, но се случва и да пострада някой.

Макмахън погледна към димящата купчина руини, бившия дом на Рап.

— Пат, ще повторя само още веднъж. Хора като Мич Рап не се взривяват случайно.

— А терористите не инсценират нещастни случаи. Сам го каза. Те си падат повече по автоматите, камикадзетата и гръмките вестникарски заглавия. Не се опитват да прикриват убийствата си като битови инциденти.

Сам Макмахън трябваше да признае, че и на него му беше трудно да проумее всичките тези несъответствия. Шерифът беше прав: терористите обичаха показните убийства, които им осигуряваха челните места в новините. Макмахън нямаше задълбочени познания по взривно дело и пиротехника, но засега местните специалисти твърдяха, че всичко сочи за взрив на пропан. Той искаше да е напълно сигурен и затова се обади в централата и поиска да му изпратят специалисти по експлозиите. Те бяха най-добрите в света и ако не откриеха нищо, едва ли щеше да е в състояние да докаже, че взривът не е бил нелепа случайност. Ако наистина ставаше дума за битова експлозия на газова бутилка, ФБР щеше да си опакова багажа и да се върне във Вашингтон. Оставаше само да се погрижат за застраховката.