Винс Флин: Врагът сред нас

Мич замислено погледна сателитния телефон и набра по памет номера. След няколко позвънявания от другата страна на линията вдигнаха и Рап потвърди поръчката си. После благодари на човека и прибра телефона обратно в джоба си. Разкопча колана на седалката и отвори вратата на багажното отделение до пилотската кабина. Облече си сакото, грабна голямата черна спортна чанта и я метна на рамо. На път за изхода надникна при пилотите и им каза, че ще се върне приблизително след час. После слезе по трапа и закрачи по мократа от дъжда бетонна писта. До патрулната кола стояха двама полицаи — един детектив и един униформен. Рап се здрависа с детектива, който го информира, че шефът му го чака в полицейското управление.

Рап седна на задната седалка и колата потегли. Докато Бейрут беше град на множество религии и секти, в Триполи живееха предимно сунити. Няколко минути по-късно спряха пред управлението.

Нарамил тежката чанта, Мич се изкачи по стълбите на сградата и веднага беше отведен в кабинета на началника. Представянето един на друг беше изключително кратко. Никой от двамата всъщност не желаеше да се запознава с другия. Просто искаха да извършат сделката и всеки да продължи по пътя си.

— Да не би да е това, за което си мисля? — попита началникът и посочи чантата на пода.

Рап побутна сака с крак.

— Разбира се. Искате ли да видите?

Началникът охотно кимна.

— Преди това искам да уточним нещо.

— Какво?

— Вие лично ли говорихте с негово величество?

— Да.

— И предполагам, той ви е казал, че аз съм последният човек, когото бихте искали да изиграете.

Началникът се ухили неловко.

— Да, каза ми. Всъщност каза, че вие сте предпоследният. Последният е той.

— И това става. — Рап се усмихна дружелюбно, наведе се и отвори ципа на сака. Отвътре се показаха пет увити в найлон пакета с банкноти. Отстъпи назад и добави: — Пет милиона долара.

Да платиш пет милиона за такава стока си беше направо евтино. За главите на ръководството на „Ал Кайда“ имаше обявени награди от над двайсет милиона за всяка. Мухтар за пет милиона си беше добра сделка. Особено имайки предвид, че според информацията на Ашани щяха лесно да си върнат парите, веднъж да започнат да прочистват банковите сметки на „Хизбула“. Щом Мухтар можеше да подкупи сунитската полиция в Мосул, защо Рап да не можеше да предложи парична награда за главата на един от най-издирваните в света терористи?

Началникът плесна доволно с ръце и едвам сдържа радостта си.

— Чудесно! — само възкликна той.

— Да, наистина. А сега, мога ли да видя затворника?

— Разбира се. Последвайте ме, моля.

Началникът отведе Рап на първия етаж. В дъното на сградата имаше отделение с килии за разпити с еднопосочни стъкла-огледала. Началникът се спря пред едно от стъклата и каза:

— Всичко беше уредено така, както поискахте.

Там, прикован с белезници към металната маса, седеше Имад Мухтар. Обувките, колана, часовникът, парите и мобилният му телефон бяха сложени на масата пред него. Беше обръснал главата си в опит да промени външността си. И това не можа да му помогне. След като разполагаха с образец от гласа му и с адреса, където беше отседнал, беше лесно да го открият.

— А охранителната камера? — попита Рап.

— Тази не работи.

— Добре. Имате ли ключ за белезниците.

Началникът му даде ключа.

— Ще почакам тук, докато свършите.

— Благодаря.

Рап взе кърпичка, завъртя дръжката на вратата и влезе в стаята за разпити, три на три метра. Без да се обръща, той метна кърпичката върху обектива на монтираната точно над него камера. Началникът му се стори свестен, но сигурността преди всичко. После си сложи гумени ръкавици.

Мухтар го изгледа с изморените си кървясали очи и го попита на арабски:

— Ти ли си моят адвокат?

Рап се изсмя и завеси с пердето стъклото-огледало.

— Не, аз съм твоят лекар за хемороиди, идиот такъв — отвърна той.

Щом Мухтар чу посетителя да говори на американски английски, той видимо се разтревожи:

— Кой си ти?

— Кой съм аз, няма значение, господин Мухтар.

Рап го заобиколи и мина зад него.

— Не знам за кого говорите.

Ако разчитаха само на фотографиите, направени в Мосул, щеше да има място за известно съмнение. Но Ашани им беше дал шестнайсет други фотографии с различно качество. Те, заедно с образеца от гласа му, гарантираха сто процента, че мъжът, седнал пред него, беше Имад Мухтар.

Мич грабна колана от масата и застана точно зад затворника. Мухтар усети опасност и рязко започна да се дърпа, но белезниците не му даваха да се обърне. Беше чиста загуба на сили и енергия. Металната маса беше завинтена с болтове за пода. Рап обви колана около врата на Мухтар и промуши единия му край в токата. Мухтар се разкрещя и се задърпа още по-яростно. Рап се подпря за опора с лявата ръка за рамото на Мухтар и с дясната силно и рязко дръпна колана. Мухтар започна да се задушава.