Винс Флин: Врагът сред нас

Рап седеше мълчаливо на седалката и слушаше Дюмонд, който непрекъснато предаваше актуална информация за терена:

— Четвъртият номер току-що се включи, Мич.

— Място? — попита Рап, докато колата им отби от магистралата и се насочи към старата част на Западния бряг. Малко след като приключи разговорът между Мухтар и Ашани, сигналът от телефона на Мухтар прекъсна. Но това стана преди почти десет минути.

— Още е в джамията.

— Виждаш ли ни?

— Със сигурност.

— Какво виждаш около джамията?

— Отпред все още стои група от около дузина въоръжени мъже, но на входа на медресето пазят само двама.

— Благодаря за информацията. Обади се, ако има промяна.

Стилуел беше автор на идеята да влязат през религиозното училище, пристроено към джамията. Там се намираше кабинетът на имам Хусейни и там той прекарваше повечето си време между молитвите.

Стилуел говореше по телефона:

— Ще ти кажа, когато стигна. На една минута път сме… Фарис, само стой на проклетия тротоар и ме изчакай. Когато стигнем, ще ти кажа какво става. Да, ще ти платя много пари. Само кажи на човека на Хусейни, че един човек би искал да седне с шефа му и двамата да обсъдят възможността за дарение в полза на джамията. Ще се видим след минута. — Стилуел ядосано натисна бутона за прекъсване и прибра телефона в джоба на сакото си. — Фарис е добър човек, но понякога е много досаден.

— Можем ли да му имаме доверие?

Стилуел кимна.

— Фарис е спечелил много пари на много хора.

— А този имам Хусейни?

— Какво за него?

— Имаш ли му доверие?

— Казах ти, единствените хора в този град, на които се доверявам, са моите кюрди, но — той сви рамене — този си е продажник. Ако му покажем достатъчно пачки, може да си затвори очите и да не ни се пречка.

— А ако не си ги затвори?

— Гледай да не го убиваш, Мич. Иначе ще трябва да си имаме работа с тълпи от фанатизирани разгневени шиити.

— В момента ми е все тая колко шиити ще ядосам.

Стилуел понечи да му отговори, че точно подобно поведение може да доведе до гибелта на всички им, но размисли. Колата зави рязко вляво и на следващото кръстовище направи десен завой.

— Ето я. — Стилуел посочи напред. — Точно пред нас, вляво. Още една пресечка.

Улицата беше блокирана от големи бетонни бариери срещу коли-бомби. Седанът зави наляво и спря пред входа на медресето. Отпред на тротоара стояха двама души — и двамата в костюми. Стилуел бързо слезе от колата с малко куфарче в ръката и се здрависа с Фарис. Фарис на свой ред го запозна с личния асистент на имам Хусейни. Тримата си размениха кратки любезности и после Стилуел махна на Рап да дойде при тях.

Кюрдите наизлизаха от двете коли и образуваха широк кръг около Рап, Стилуел и другите двама мъже. Стилуел вдигна куфарчето и го отвори, колкото асистентът на имама да надзърне вътре и да види пачките.

Стилуел се приближи до него и му прошепна:

— Върховният водач би искал да изкаже благодарностите си на имама.

Асистентът разбиращо се усмихна и им махна с ръка да го последват. Стилуел беше разказал на Рап, че имам Хусейни често пътуваше до Техеран, особено когато в града назрееше нов етнически конфликт. Имамът на Голямата джамия беше благодатна мишена за сунитските терористични групи. Асистентът отвори вратата и покани гостите да влязат. Когато видя, че бодигардовете също понечиха да влязат, той хвърли недоволен поглед към Стилуел.

Стилуел се обърна и направи знак на кюрдите да останат отвън. Подобен развой на събитията беше очакван. Ако вътре нещата загрубееха, той щеше да ги повика по радиостанцията. Подаде на Фарис плика, пълен със стодоларови банкноти и му благодари, че е уредил срещата с имама. Фарис се обърна и си тръгна, докато тримата влязоха вътре.

Асистентът ги поведе по широк коридор. Рап и Стилуел вървяха на крачка зад него. Зад затворените врати се чуваше как учениците рецитират строфи „сури“ от Корана. В дъното на коридора имаше стълбище, което водеше по един полуетаж нагоре и надолу. Рап мислено си отбеляза страничния вход вдясно, докато се изкачваха по стълбите и оттам направо в сградата, която свързваше медресето с джамията.

В дъното на коридора завиха надясно. Рап видя пред себе си пазач пред вратата на един кабинет. Ръката на Мич се плъзна към дръжката на единия Глок. Движенията му останаха скрити под черните религиозни одежди. Показалецът му откопча презрамката на кобура, след което той незабелязано извади пистолета. С дясната ръка уж оправи полите на робата си, докато в действителност прикри напълно оръжието. Колкото повече приближаваха вратата на кабинета и пазача пред нея, толкова повече Рап се изпълваше със съмнения. Мъжът носеше същите кубинки, каквито и двамата ирански пленници, които беше разпитвал. Подобна беше и тактическата му жилетка. Мъжът стискаше пред гърдите си черен автомат „Калашников“ АК-74. Когато доближиха на три метра от него, пазачът прекрачи напред и им препречи пътя към вратата.