Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Още не си ми казал какво искаш от мен — напомних му.

— Моля те довечера да разузнаеш и да ми кажеш какво си видял.

Втренчих се в него.

— Поласкан съм, обаче не е ли по-добре да се обърнеш към генералния инспектор на ЦРУ?

— С какви улики? Само с подозрения ли? Пък и доколкото знам, генералният инспектор и шефът на оперативното бюро са следвали заедно в Йейл. Не забравяй, преди шест месеца програмата „Здрач“ е била прекратена. От този момент тя е станала незаконна. А аз през цялото време продължавах да я изпълнявам. Преди да мина по каналния ред, трябва да разбера какво точно става.

Помълчах, после попитах:

— Какво ми предлагаш в замяна?

— Ще ти кажа каквото знам за приятеля ти.

Кимнах.

— Ако информацията ти е убедителна и ценна, ще ти помогна.

— Няма ли да се отметнеш?

Пак го измерих с поглед.

— Ще трябва да поемеш риска.

Канезаки се нацупи като хлапе, което си мисли, че е отправило основателно искане, и е обидено, че не го взимат на сериозно.

— Добре — отвърна след малко. — Миналия път ти казах, че сме идентифицирали Харуйоши Фукасава като твой сътрудник, засичайки писмо от него до Кавамура Мидори. От писмото научихме само малкото му име, което се пише с необичайна комбинация от канджи, и пощенското клеймо от централната поща в Чуо-ку.

Това напълно съответстваше на заключението, до което бяхме стигнали и двамата с Хари. — Продължавай.

— Щеше да се наложи да пресеем много информация, ако искахме тези две сведения да ни дадат резултат. Жилищни регистрации, данъчни архиви, такива неща. Трябваше да работим в концентрични кръгове, започвайки от клеймото в Чуо-ку. Това означаваше работна ръка и местен опит.

Кимнах, бях наясно какво следва.

— Затова сте потърсили друг източник.

— Да. Доверено лице на оперативното бюро на име Ямаото.

Божичко, със същия успех бяха могли да пратят наемен убиец на Хари. Затворих очи и за миг се замислих.

— Казахте ли на Ямаото защо се интересувате от Фукасава?

Канезаки поклати глава.

— Не, естествено. Казахме му само, че искаме да знаем къде живее и работи човек с такова име.

— И какво се случи после?

— Не знам. Ямаото ни даде искания адрес. Следяхме Фукасава доста усърдно, обаче той вземаше мерки и никога не можехме да вървим по петите му достатъчно дълго, за да стигнем до теб.

— Не ми казваш нещо, което вече да не знам. Ами смъртта на Фукасава?

— Онзи ден отидох при блока му с дипломатическата охрана, за да се опитам да го проследя, както обикновено. Казах на Бидъл, че не смятам идеята за добра след предишната ни среща, че това е опасно лично за мен, но той настоя. Така или иначе, забелязах необичайно оживление. Полицейски коли и хм… група от чистота. Заради тротоара. Загледах се и разбрах какво се е случило. Когато му съобщих, Бидъл пребледня като платно.

— Което значи?

— Според мен той беше едновременно изненадан и разстроен. Значи за смъртта на Фукасава е виновен някой друг. Предполагам, че не е било злополука. Оставате вие с Ямаото. Тъй като ти си тук и явно те е грижа, допускам, че двамата с Фукасава не сте се скарали за нещо. Остава Ямаото.

— Да речем, че си прав. Защо?

Той мъчително преглътна.

— Не знам. Искам да кажа, по принцип, предполагам, че Фукасава или е представлявал някаква опасност, или вече не е бил полезен, но не знам нищо повече.

— Някога виждал ли си го с жена?

Канезаки кимна.

— Да, няколко пъти сме го виждали да идва и да излиза с някоя си Юкико Нохара. Тя работи в един клуб в Ногизака, казва се „Дамаск Роуз“.

Замислих се за няколко минути. Инстинктът ми подсказваше, че е откровен. Заради малкото, което ми бе казал, нямах намерение да поема рисковете, свързани с провеждане на разузнаването, което искаше той.

Тацу обаче можеше да прояви интерес. И може би щеше да използва оскъдната информация на Канезаки по-добре от мен.

— След няколко часа имам среща с един човек, който може да ти помогне да си решиш проблема — казах му. — Човек, който може да направи повече от мен.

— Това означава ли, че ми вярваш?

Погледнах го.

— Още не съм решил.

Той замълча, после каза:

— Портфейлът ми.

Повдигнах вежди.

— Къде е портфейлът ми?

Подсмихнах се.

— Няма го.

— В него имаше петдесет хиляди йени.

Кимнах.

— Точно колкото за разкошна вечеря с „Русо Шамбертен“ осемдесет и пета в един мой любим ресторант. Трябваше обаче да се бръкна в собствения си джоб за „Вега Сицилия Унико“ седемдесета, което пих с десерта, така че следващия път, когато си наумиш да ме следиш, вземи малко повече кинти, става ли?