Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Измислена е. Обаче попълних формуляр, представящ я като истинска. Ако ме пипнат с вас, последиците ще бъдат същите.

Тацу сви рамене.

— Ако някой ни види заедно, можете да му кажете, че сте ме разработвали като доверено лице. След предишния контакт, който осъществихте заедно с началника на оперативното бюро Бидъл, когато търсехте нашия приятел тук.

Канезаки се втренчи в него.

— Може би наистина ви разработвам.

Тацу знаеше, че ще го кажеш, малкият, помислих си.

— Виждате ли? — рече Тацу. — Не е чак толкова невероятно.

Спомних си един стар покерджийски лаф: ако се огледаш наоколо и не забележиш будалата, значи си ти.

Тримата дълго мълчахме. Накрая Канезаки тежко въздъхна.

— Не мога да повярвам, че го правя. Може да вляза в затвора.

— Заради една среща с потенциално важно доверено лице? — попита Тацу и разбрах, че сделката е сключена.

— Да — отвърна Канезаки, по-скоро на себе си. — Точно така.

Сетих се за още една поговорка, която бях чувал някога: Най-лесно е да продадеш на продавач.

Канезаки бе преминал обучение как да накара довереното лице да подпише разписка. Преди малко дори се беше хвалил колко ловко може да го направи добрият агент. И все пак току-що бе престъпил една граница, без изобщо да погледне надолу, за да види дали има такава.

Спомних си схемите на хранителната верига — риба, поглъщана от по-голяма риба, на свой ред поглъщана от още по-голяма.

Хвърлих поглед към Канезаки. Поне Тацу няма да те предаде, помислих си. Освен ако не е принуден.

Всички си тръгнахме, за да може Канезаки да отиде на „срещата“ си и Тацу да организира контрашпионажа. Уговорихме се да се срещнем пак в „Кристи“ след два часа. Преди да се разотидем, попитах Тацу дали е успял да ми осигури нов пистолет. Отговори, че не е.

Прекарах известно време, разглеждайки антиките в подземието на съседния Ханае Мори Билдинг. Магазините бяха затворени, но през витрините се възхитих на изящните стъклени произведения в стил ар нуво от художници като Даум Нанси и Емил Гале. Потънах в миниатюрните светове, изобразени върху вазите и чашите: зелена морава, обитавана от летящи водни кончета, мелници, дремещи под снежно покривало, гора с толкова чувствени дървета, че сякаш се поклащаха в стъклената си неподвижност.

Върнах се при „Кристи“ много преди уреченото време, обаче не изчаках там. Вместо това проверих местата, които можеха да се използват за наблюдение, ако някой се интересуваше от посетителите на чайната, и след като се уверих, че няма никой, кацнах като един от зловещите токийски гарвани на върха на склона отдясно на заведението, наблюдавайки входа му. Видях Канезаки, а после и Тацу да се връщат. Изчаках, да се уверя, че не ги следят, и се спуснах долу при тях.

— Чакаме те — рече Тацу, когато влязох. — Не исках да започна без теб.

— Извинявай — отвърнах. — Имах малко работа.

Той ме измери с поглед, като че ли знаеше точно каква е причината за закъснението ми, после се обърна към Канезаки.

— Взех със себе си двама души да наблюдаваме района около мястото на предполагаемата ти среща. Открихме човек, който се опитваше да снима.

Канезаки се ококори.

— Да снима ли?

Тацу кимна с глава.

— И какво направихте? — попита хлапакът.

— Задържахме го.

— О, божичко. — Канезаки сигурно си представяше заглавията в утрешните вестници. — Официално ли го арестувахте?

Тацу поклати глава.

— Неофициално.

— Кой е той?

— Казва се Едмънд Грец. Дошъл в Токио преди три години с надеждата да си изкарва прехраната като фотограф на свободна практика, мечтаейки за моделите по сцените на световните ревюта. Вместо това се наложило да дава уроци по английски в различни японски фирми. Накрая обаче все пак успял да намери някой, който се интересувал от неговите фотографски способности.

— Управлението ли? — попита Канезаки, целият пребледнял.

— Да. Работи на хонорар. Преди шест месеца получил подготовка по разузнаване, контраразузнаване и други секретни методи. Оттогава ЦРУ на три пъти се възползвало от услугите му. Винаги му съобщавали часа и мястото, където трябвало да се проведе срещата, и го инструктирали да я заснеме.

— Откъде е знаел кого да фотографира?

— Давали му снимка на етнически японец, който щял задължително да участва в срещите.

— Моя снимка?

— Да.

Учудено поклатих глава. На визитките ти би трябвало просто да пише „изкупителна жертва“, помислих си.