Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— А връзката на Грец?… — попита Канезаки.

— Началникът на оперативното бюро — отвърна Тацу. — Джеймс Бидъл.

— Същият, който ти е поискал разписките — обадих се аз.

— Да — потвърди Тацу.

— Предполагам, че фотографът не е бил в състояние да хвърли светлина върху причините — прибавих.

Тацу поклати глава.

— Грец е само изпълнител. Има известни способности като фотограф. Но не знае нищо. Най-голямата му грижа беше никой да не разбере, че сме го задържали, за да не изгуби допълнителните си доходи и да не го депортират.

— Нищо повече ли не успяхте да измъкнете от него? — попита Канезаки.

Тацу сви рамене.

— Моите хора не го разпитваха много любезно. Не вярвам да е скрил нещо.

— Какво е правил после със снимките? — поинтересува се хлапакът.

— Предавал ги е на Бидъл.

Канезаки барабанеше с пръсти по масата.

— Какво ще направи с тези снимки? Защо ми причинява такова нещо?

— Може би ще успея да разбера — каза Тацу.

— Как?

Тацу поклати глава.

— Нека първо направя някои дискретни проверки. Скоро ще се свържа с вас.

Канезаки присви очи.

— Защо ми помагате?

— Имам основания да не допусна скандал. А и реформаторите, на които сте се опитвали да помагате, не бива да пострадат от всичко това.

Лицето на хлапака се поотпусна. Беше уплашен. Искаше му се да повярва, че има приятел.

— Добре.

Той се изправи да си върви. Бръкна в джоба на сакото си, извади визитка и я подаде на Тацу.

— Моля ви, свържете се с мен веднага щом научите повече.

Тацу също стана на крака и му подаде своята картичка.

— Непременно.

— Благодаря ви.

Тацу ниско се поклони.

— Кочира косо. — Аз също.

Канезаки ми кимна и се отдалечи.

Изчаках малко, докато напусне чайната, и казах:

— Да вървим.

Тацу разбра. Веднъж като тийнейджър на един купон набих някакво момче. То си тръгна, докато аз се наслаждавах на усещането, че съм герой. Момчето се върна след половин час, само че този път водеше двама свои приятели. Тримата ме пребиха жестоко. Добър урок. Научих, че когато срещата свърши, веднага си тръгваш, освен ако не си готов да рискуваш някой да те причака.

Запътихме се към „Инокашира-дори“. Неподвижният сумрак на парка Йойоги остана от дясната ни страна.

— Как мина днес? — пътьом попитах. — Със съпругата на твоя човек. Вдовицата.

Изтекоха няколко секунди, преди да отговори.

— Фуджимори-сан — рече той и не бях сигурен дали говори за падналия си другар или за жена му. — Имам късмет, че по време на службата ми в Кейсацу-чо ми се е налагало да водя само три такива разговора.

Продължихме пътя си в мълчание. После го попитах:

— Успя ли днес да откриеш Мураками?

Тацу поклати глава.

— Не.

— Разпита ли оня тип?

— Още не.

— Защо искаше да се срещнем тая вечер?

— Исках да си наблизо, в случай че попаднем на гореща следа от Мураками.

— Значи вече е лично, така ли?

— Лично е — потвърди той.

Известно време продължихме, без да говорим.

— Ще ти кажа нещо — наруших тишината аз. — Точно когато си мисля, че започвам да се уморявам, ЦРУ прави нещо, с което наистина ме изненадва — праща фотограф да заснеме собствените си агенти, в случай че се наложи да ги пожертва. Освежаващо е.

— Нямаше фотограф — рече Тацу.

Спрях и го зяпнах.

— Какво?

Той сви рамене.

— Измислих си го.

Поклатих глава и запремигвах с клепачи.

— Не е имало никакъв Грец, така ли?

— Има Грец, в случай че Канезаки се сети да провери. Дребен наркопласьор, когото веднъж арестувах и пуснах. Имах чувството, че по-късно може да ми бъде полезен.

Не знаех какво да кажа.

— Обясни ми какво пропускам, Тацу.

— Всъщност не е нищо особено. Просто дадох на Канезаки потвърждение, че страховете му не са параноя, а аз се сдобих с приятел.

— Защо?

— Исках да бъде напълно убеден, че наистина му готвят капан. Още нямаме достатъчно информация и не знаем какви мерки да вземем. Но е добре да разчита на мен. Дори с нетърпение да очаква помощта ми.

— Готвят ли му капан, как мислиш?

Той сви рамене.

— Кой знае? Това, че Бидъл е поискал разписките, ми се струва подозрително, както и онази липсваща телеграма, но не претендирам да съм наясно с всички бюрократични процедури в ЦРУ.

— Защо Бидъл проявява толкова силен интерес към срещите на Канезаки?

— Не знам. Но не и за да ги фотографира. Моите хора не забелязаха нищо необичайно на мястото на срещата. И определено нямаше човек с фотоапарат.