Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Седнахме в ъгъла, откъдето се разкриваше изглед към улицата долу.

Погледнах го.

— Казвай.

Той потърка ръце и се озърна.

— Божичко, ако ме хванат, че го правя…

— Без театър — прекъснах го. — Просто ми кажи какво искаш.

— Не искам да си мислиш, че имам нещо общо със случилото се с твоя приятел. И искам да работим заедно.

— Слушам те.

— Добре. На първо място, струва ми се… струва ми се, че са ми устроили капан.

— Това какво общо има с моя приятел?

— Просто ме остави да започна отначало и ще видиш, става ли?

Кимнах.

— Продължавай.

Той облиза устни.

— Спомняш ли си програмата, за която ти разказах? „Здрач“.

Дойде сервитьорката и в този момент осъзнах, че съм изгладнял. Без да чета менюто, поръчах си сандвич с ростбиф и супата, която предлагаха за деня. Канезаки поиска кафе.

— Спомням си — отговорих.

— Е, програмата „Здрач“ официално е била прекратена преди шест месеца.

— И какво от това?

— Ами всъщност тя все пак продължава и аз я изпълнявам, въпреки че не се отпускат средства. Защо никой не ми е казал? И откъде идват парите?

— Чакай малко — прекъснах го. — По-бавно. Откъде разбра за това?

— Преди няколко дни моят шеф, началника на оперативното бюро, ми каза, че искал да види всички разписки, които, съм получил от доверените лица, участващи в програмата.

— Бидъл ли?

Канезаки ме погледна.

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го. Разкажи ми за разписките.

— Служебна политика. Когато изплащаме възнаграждения, вземаме разписки от доверените лица. Без разписка служителите лесно могат да отклоняват средства.

— И карате тези хора… да се подписват за възнагражденията си, така ли? — смаях се.

— Такава е политиката ни — повтори той.

— А те съгласяват ли се?

Канезаки сви рамене.

— Невинаги, поне отначало. Обучени сме да накараме довереното лице да свикне с това. Първия път изобщо не го споменаваш. Втория път му казваш, че това е нова държавна политика, целяща да удостовери, че всички получатели на нашите средства вземат точно каквото им се полага. Ако той продължава да се дърпа, казваш му: добре, поставяш ме в много деликатно положение, но ще видя какво мога да направя за теб. На петия път той вече се е пристрастил към парите, тогава му заявяваш, че началниците ти са те смъмрили, задето не взимаш разписки, и са те предупредили, че ще ти отрежат финансирането, ако документите не бъдат подписани. Връчваш му разписката и го молиш просто да надраска нещо. Първия път подписът е нечетлив. Постепенно започват да стават по-четливи.

Удивително, помислих си.

— Добре. Бидъл ти иска разписките.

— Да. Дадох му ги, обаче ми се стори странно.

— Защо?

Той заразтрива тила си.

— Когато започна програмата, ми беше казано, че ще пазя всички разписки в своя сейф. Обезпокоих се защо шефът изведнъж ги иска, макар да ми каза, че било рутинна практика. Консултирах се с някои познати в Ленгли, косвено, разбира се. И научих, че за програма с такова равнище на секретност никой не иска да проверява документацията, освен ако до генералния инспектор на Управлението не е подадена официална жалба с конкретни обвинения в измама срещу даден агент.

— Откъде знаеш, че не е точно така?

Канезаки се изчерви.

— Първо, няма причини за това. Не съм извършил нищо нередно. Второ, ако имаше официална жалба, протоколът изисква шефът да ме повика в присъствието на адвокати. Присвояването на средства е сериозно обвинение.

— Добре. Даваш разписките на Бидъл, обаче ти се струва странно.

— Да. Затова започнах да проверявам телеграфната документация на „Здрач“. Телеграмите се номерират последователно и забелязах, че една липсва. Нямаше да обърна внимание, ако не ми беше хрумнало да проверя номерата. Обикновено никой не търси телеграмите по номер, прекалено е трудно, пък и номерът не е важен. Обадих се на една колежка от отдел „Източна Азия“ в Ленгли и я помолих да ми прочете телеграмата по телефона. В нея пишеше, че „Здрач“ се прекратява и изпълнението на програмата трябва да бъде преустановено веднага, защото средствата се насочват другаде.

— Смяташ, че някой тук е прибрал телеграмата, за да не разбереш, че програмата е прекратена, така ли? — попитах.

— Да — кимна той.

Сервитьорката донесе поръчката ни. Захапах сандвича. Канезаки ми се струваше разговорлив и исках да науча повече. Съвсем скоро щеше да стигне до Хари.

— Разкажи ми още за „Здрач“ — предложих между хапките.