Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Нима?

— Да. Вижте, поемам голям риск. Знам, може би си мислите, че имам нещо общо със случилото се с вашия приятел, и сигурно искате да си отмъстите.

— Може и да сте прав.

— Хм, добре, знам, че и без това можете да ме откриете. Предполагам, че е най-добре да ви обясня какво според мен се е случило, вместо до края на живота си да треперя, че може да се промъкнете зад гърба ми.

— Какво предлагате?

— Среща. Където пожелаете, стига да е на обществено място. Знам, че ако ме изслушате, ще ми повярвате. Но се боя, че може да направите нещо, преди да сте ме изслушали. Като при предишната ни среща.

Замислих се. Ако беше клопка, имаше два начина да се опитат да се доберат до мен. Първо, да пратят хора, които да наблюдават Канезаки, хора, които да се нахвърлят върху мен още щом се появя на сцената. Второ, да го следят отдалече с някакъв предавател — бяха използвали такъв, когато Холцър се бе опитал да ме спипа, предлагайки ми подобна „среща“.

Вторият начин бе по-вероятен, защото трудно щях да забележа хората на Канезаки, ако не се налагаше да поддържат визуален контакт. Можех да използвам детектора на Хари, за да елиминирам възможността от подслушване. И щеше да се наложи да заведа Канезаки на някое пусто място, за да елиминирам първата.

— Къде сте в момента? — попитах го.

— В Тораномон. Близо до посолството.

— Знаете ли „Японски меч“? Антикварния магазин за мечове на „Тораномон 3-чоме“, до станцията?

— Знам го.

— Идете там. Ще ви чакам след трийсет минути.

— Добре.

Затворих. Всъщност нямах намерение да ходя до антикварния магазин, колкото и да обичам да го разглеждам от време на време. Просто исках Канезаки и хората му да ми устроят засада там, докато аз се установя на по-сигурно място.

Взех различни таксита и линии на метрото до портата на императорския дворец „Вадакурамон“. С рояците туристи, батареите охранителни камери и фалангите ченгета, охраняващи важните персони вътре, портата „Вадакурамон“ беше крайно неудобно място да очистиш някого, ако Канезаки и компания бяха намислили това. Привикването му там, след като вече са ми устроили засада другаде, щеше да принуди потенциалната група за проследяване да действа бързо и така да ми даде по-голям шанс да ги забележа.

Когато пристигнах, се обадих на Канезаки от мобифона, който ми бе дал Тацу.

— Промяна на плана — осведомих го.

Пауза.

— Добре.

— Чакайте ме на портата на императорския дворец „Вадакурамон“, срещу токийската гара. Елате веднага. Ще ви чакам отпред. Приближете се откъм гарата, за да видя, че сте сам.

— Ще дойда до десет минути.

Изключих.

Намерих такси на „Хибия-дори“, която пресича булеварда, водещ от токийската гара до императорския дворец. Качих се и помолих шофьора да почака, като му обясних, че скоро имам среща с приятел. Той включи брояча и двамата поседяхме в мълчание.

След десет минути видях Канезаки да се приближава оттам, откъдето го бях инструктирал. Той се озърташе, ала не ме забеляза в таксито.

Свалих мъничко прозореца.

— Канезаки — повиках го, когато ме подминаваше. Той се сепна и ме погледна. — Качвайте се.

Шофьорът отвори автоматичната врата. Канезаки се поколеба — таксито явно нямаше да е „общественото“ място, на което се беше надявал. Все пак се приближи и се вмъкна до мен. Вратата се затвори и потеглихме.

Казах на шофьора да кара по посока на Акихабара, Меката на електрониката в Токио. Наблюдавах улицата зад нас, но не видях нищо необичайно. Никой не бързаше да ни настигне. Изглежда Канезаки бе сам.

Пресегнах се и го претърсих. Не носеше нищо друго, освен мобифона, ключовете и новия си портфейл. Детекторът на Хари мълчеше.

Инструктирах шофьора да мине по задни улички, за да сведе до минимум вероятността някой да ни следи. Слязохме близо до станция Очаномизу и оттам продължихме със серия бързи прехвърляния в метрото и пеш, за да се уверя, че сме сами.

Приключих проверката в Оцука, северния край на метрото за Яманоте. Оцука е жилищен квартал, макар и малко долнопробен, с много салони за масаж и хотели със стаи за по час. Освен хората, които живеят и работят там, той като че ли привлича главно възрастни мъже, търсещи евтини сексуални услуги. Там рядко ходеха хора от бялата раса. Ако ни следяха от ЦРУ, Оцука доста щеше да ги затрудни.

Качихме се по стълбището на втория етаж на ресторант „Роял Хост“, точно срещу станцията. Влязохме и аз се огледах наоколо. Главно семейства, излезли да прекарат една приятна вечер. Двама уморени наглед служещи, избягали от поредната вечер вкъщи. Никой не се открояваше.