Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Вторият руснак грабна сака и понечи да се втурне към лексуса. Успя да направи точно две крачки, преди Докс безшумно да му пръсне черепа.

Белгази скочи отзад в буса. Чух вратите да се затръшват след него.

Хилгър се втурна към предната врата на колата и насочи пистолета към предния десен прозорец. Мамка му, помислих си, сега ще очисти Белгази, собственото си доверено лице. Не ми се искаше да се изпречвам на пътя на този тип, освен ако не се наложи.

Тойотата с писък на гуми зави по отбивката. Чух изстрели и видях проблясъци от предния ляв прозорец, облачета прах се издигнаха около Хилгър и другите хора на Белгази. Двамата араби се метнаха зад буса. Все още на едно коляно, американецът се извърна, хвана пистолета в свободната си ръка и хладнокръвно изстреля пет-шест куршума — всички улучиха колата. Или беше застрелял шофьора, или онзи се бе паникьосал под градушката от куршуми, защото след секунда колата рязко свърна и се блъсна в бетонния бордюр отдясно. Завъртя на сто и осемдесет градуса и се понесе назад, като се триеше в бордюра и вдигаше искри във въздуха. Миг по-късно тойотата спря, вратата на шофьора се отвори и оттам изскочи някакъв мъж. Пак арабин. Приклекна зад вратата и откри огън с пистолет в посоката на Хилгър.

Американецът се хвърли към буса в търсене на прикритие. Само че не успя да намери. Моторът му изрева и той рязко потегли напред. Белгази трябва да се беше промъкнал зад волана. Хилгър стреля по него, ала явно без резултат.

Превключих канала.

— Стреляй! — изсъсках.

— Навел се е, не го виждам — отвърна Докс. Сред гърмежите и хаоса гласът му звучеше почти свръхестествено спокойно. Очевидно действаше снайперистката му концентрация.

— Тогава спукай гумите! — наредих.

Изтече секунда. Бусът се изравняваше с моята позиция. Щях да се опитам сам да пробия гумите му. От това разстояние и само с пистолет, не изпитвах голям оптимизъм за шансовете си. А и моите изстрели щяха да разкрият местонахождението ми.

Ала не се наложи. Предната дясна гума избухна и бусът рязко свърна наляво. Задната я последва след секунда и предницата се завъртя надясно. Колата проби телената мрежа на терминала и се заби в грамада контейнери на десетина метра по-нататък. Подредени по пет един върху друг, контейнерите се изтърколиха по покрива и спряха зад и отстрани на буса.

— Не го виждам — чух да казва Докс. — Контейнерите ми пречат.

— Прикривай ме — наредих. Съмнявах се, че някой от участниците в престрелката ще ме забележи да се прокрадвам през пътя на трийсет метра северно от тях, но исках да се подсигуря за всеки случай. Изправих се и се спуснах по насипа с изваден пистолет. Приклекнал прекосих улицата и се промуших през дупката в оградата.

Щом се озовах вътре, забавих ход и започнах да се придвижвам по-предпазливо. Държах пистолета в дясната си ръка, цевта бе леко наклонена надолу, а китката бе плътно притисната към слънчевия ми сплит. Лявата ми ръка бе на равнището на брадичката ми, по-далеч от тялото, за да може да отклони евентуална атака и да задържи Белгази настрани от оръжието, ако внезапно ми се нахвърли.

Улицата бе добре осветена и около контейнерите ми се струваше тъмно. Очите ми не се бяха приспособили напълно. Бусът беше скрит от нападалите наоколо контейнери. Не виждах вратата на шофьора.

Бавно напредвах, като местех поглед наляво и надясно и държах пистолета в готовност. Оглеждай и дишай. Спусни единия крак. Придвижи се напред. Пауза. Провери позицията. Повтори.

Очите на Белгази едва ли бяха по-приспособени от моите, ала знаех, че светлината на уличните лампи ясно очертава силуета ми и ме разкрива. Трябваше да навляза в тъмнината. Започнах да заобикалям наляво.

Нещо ме блъсна отляво като таран. Улучи ме в ребрата, в незащитеното пространство между вдигнатата ми на нивото на брадичката свободна ръка и насочения на равнището на корема пистолет. Болката избухна и аз отхвърчах назад. Докато се просвах на земята, в ушите ми прозвуча гласът на Дилайла: „Може да строши ребро с ритник“.

Или може би три-четири едновременно.

Тялото ми инстинктивно направи джудистко превъртане укеми — четвъртвековната мускулна памет пое контрола, без каквото и да било участие на съзнанието ми. Това разпредели сблъсъка равномерно и ме спаси от други травми. Легнал по гръб, аз се опитах да насоча оръжието натам, където смятах, че е нападателят ми, но той вече се бе хвърлил към мен. Ходилото му скри от погледа ми хълбока му в движение, подобно на балетистко фуете или ритник със завъртане, и пистолетът изхвърча от ръката ми. Усетих вибрациите от удара чак до рамото си.