Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Белгази изпъшка и седна, после непохватно се изправи на крака. Наблюдавах го с безизразно лице. Вече бях застанал на колене и сега спокойно поставих длани върху окървавените си бедра, с леко свити пръсти, насочени под четирийсет и пет градуса. Отпуснах глава и рамене в сейза, естествено положение, официалната поза в традиционната японска култура, важен елемент на бойните изкуства, чайната церемония и навярно на първо място на достойните мигове преди извършване на сепуку, ритуално самоубийство.

Белгази се олюля, подхванал счупената си ръка. От раната на челото му се стичаше кръв. Изглежда, че му бях строшил и носа. Тялото му се разтърси от спазъм, после той се наведе напред и повърна. Хората му мълчаливо го наблюдаваха.

Той се изплю няколко пъти и избърса лицето си със здравата си ръка. Остана няколко секунди наведен така, едва поемайки си дъх. Накрая се изправи и дрезгаво ме попита на английски:

— Как ме проследи?

Оставих въпроса му без отговор. Изглежда късметът ми най-после се беше изчерпал. Не очаквах помощ от Докс. Пред него се биеха за сак с пет милиона долара. Не можех да искам да се откаже от него. Сега бях сам, напълно логично, и нямах никакви шансове.

— Кажи ми как ме проследи и ти обещавам да те убия бързо. Ако не ми кажеш, ще те накарам да се мъчиш.

Мислите ми започваха да блуждаят. Почти не чувах въпросите му. Настойчивият му глас ми се струваше странен, неуместен. На някакво равнище се зачудих дали не търпя последиците от загубата на кръв.

— Ще те попитам за последен път — казваше той. Забелязах, че е вдигнал бръснача. — После ще ти разфасовам лицето.

Насочих поглед към пристанището и изпитах странното чувство, че някак си съм свързан с него, че духът ми напуска тялото и се устремява натам. Смътно се изненадах, че не ме е страх. Смъртта все някога настига всеки и аз никога не съм хранил илюзии за способността й да настигне мен. Това, че толкова дълго се беше колебала да го направи, ми се струваше по-скоро резултат от желанието й да ми се подиграе, отколкото от действителна склонност да чака. Явно играта й бе омръзнала и най-после идваше да прибере онова, което и дължим всички.

Ами, ела си го вземи, помислих си. Хайде, вземи си своето. Да се задавиш дано.

Разнесе се странен шум, по-тих от пукане на тапа от шампанско, по-висок от цвъртене на шише газирана вода. Озърнах се и с изненада видях, че от главата на единия от якудза изригва фина мъгла. Сигурно трябваше да направя нещо по въпроса. Обаче това събитие като че ли нямаше нищо общо с мен.

Вторият японец се беше обърнал да погледне партньора си, чието тяло се свличаше на земята като внезапно втечнил се кол. Устата на втория зееше, сякаш от смайване или неразбиране. Ала само за секунда. Защото после и неговата глава избухна.

Въпреки окаяното си състояние Белгази загря какво става. Успя да го асимилира и някак да реагира. Завъртя се и се затича. Но нещо невидимо го повали. Той се строполи по очи и моментално отново скочи на крака. Олюля се за миг, после нестабилно пристъпи напред. Нещо отново го повали. Този път не се изправи.

Пак погледнах към пристанището. Където и да отивах, вече почти бях стигнал. Цялата суматоха наоколо ми се струваше тривиална, даже глупава. Щеше ми се да свърши и да ме оставят на мира.

Чух тихи стъпки вдясно. Въздъхнах и насочих очи натам. Беше Докс. Бе се промъкнал през дупката в оградата и с плавни крачки се приближаваше, нарамил пушката си с дулото надолу.

Може да идваше за петте милиона. В такъв случай настъпваше моментът да се постави точката. Белгази. После, предполагах, мен. Край на играта.

Отново погледнах към пристанището, усещайки, че се плъзгам към него, в него. Водата беше топла. Усещането изобщо не бе неприятно.

— Добре ли си? — чух да пита Докс.

Насочих очи към него. Той погледна проснатото тяло на Белгази, после се озърна наляво-надясно и пак назад.

Не отговорих. Въпросът можеше да бъде жесток, като се имаше предвид какво се кани да стори с мен, и все пак някак си ми се стори почти смешен. Погледнах го и се усмихнах.

— Това „да“ ли означава? — попита Докс и се изравни с мен. Вдигна пушката на равнището на очите си. Разнесе се тихо изтракване и от отвора на заглушителя блъвна пламък.

Погледнах Белгази. Беше абсолютно неподвижен. Докс прати последен куршум в главата му.

Чувствах се уморен, ужасно уморен. Земята под мен бе мокра и топла и за миг си помислих, че пак съм близо до онази река във Виетнам, където бях убил младия партизанин. И той бе лежал върху пръст, напоена със собствената му кръв, и в този момент сякаш виждах света през неговите очи. Сякаш той ме зовеше от миналото, от гроба.