Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Докс се взираше в мен. Лицето му изразяваше загриженост. Той отпусна пушката.

Изведнъж се обърках.

— Мислех, че съм умрял — опитах се да му обясня. Гласът ми прозвуча странно, бавно и неестествено ниско.

— Явно, не изглеждаш съвсем жив, обаче съм сигурен, че не си и мъртъв. Предлагам бързо да те измъкнем от тук.

— Мммммм — измърморих, поглеждайки покрай него към тъмната отдалечаваща се фигура, която мъждукаше в периферното ми зрение. „Само те дразнех — сякаш казваше Смъртта над рамото му, захилена, с чувство за хумор и странна родителска нежност. — Грижи се за себе си, чуваш ли? Пак ще си поиграем.“

Докс се наведе и преметна ръката ми през рамото си, после се изправи. Запътихме се към оградата.

— Ами… ами парите? — не разбирах какво става.

— Направо ми се скъса сърцето, няма да го отричам, но се наложи да оставя мангизите и да ти се притека на помощ. Исках да дойда по-рано, но в ранчото станаха много неща и трябваше да покривам голяма територия. Пък и тия нови пушки са тежки, даже за здравеняци като мен.

— И просто… просто ги заряза, така ли? — опитвах се да проумея какво става.

Усетих, че свива рамене.

— Не ми пука за парите, ако приятелчето ми е в беда, готин, и знам, че ти си същият като мен.

Не отговорих.

— Ами… какво стана пред портала? Другата кола?

За миг се препънах, обаче здраво прегърналата ме през кръста ръка на Докс не ме остави да падна.

— Виж, никой няма да ми повярва, ако му кажа. Не го знам какъв е оня приятел на Белгази, белият тип, имам предвид, обаче стреля като за световно. Свали единия от мъжете в тойотата и после, когато двамата араби, дето пристигнаха с буса, се надигнаха от земята, ги гръмна от упор. Стори ми се, че са малко изненадани. След това започнаха да се стрелят с другия от тойотата. И двамата се бяха прикрили добре и не можех да чакам да ги взема на мушка, щото си помислих, че имаш нужда от моята помощ. Жалко. Ако бях успял да ги сваля, сега оня сак още щеше да ни чака. Е, може пък и да ни чака. Ще видим след малко.

— Хилгър… той ли застреля всички?

— Хилгър ли? А, белият. Той ами. Предполагам, че момчето не е искало да остане някой, който да оспори неговата версия за случилото се и ролята му в клането. Находчив е, пък и хладнокръвен. По дяволите, Канезаки би трябвало да го наеме за тая гадост, дето я вършим ние.

Стигнахме до улицата и спряхме. Чух изстрели пред портала, после ответен огън от тойотата.

— Мамка му, тия момчета още не са се изтрепали — отбеляза Докс. — Като че ли извадихме късмет. Хайде.

Той бързо ме повлече през улицата. Дори да ни бяха забелязали, Хилгър и арабинът с нищо не го показаха. Достатъчно бяха заети един с друг.

След няколко секунди бяхме отсреща и се насочихме нагоре, обгърнати в мрак. Пак се препънах и този път не усетих отново почва под краката си. За миг ми се стори, че се нося по водна повърхност, че някакво морско създание е изплувало под мен и ме е вдигнало на муцуната си. Главата ми се проясни и разбрах, че Докс ме е преметнал през яките си плещи и ме носи.

— Чакай — казах. — Пусни ме долу. Парите са там, ако успееш да премахнеш ония двамата.

— Кръвта ти изтича, готин — чух го да отвръща. Даже не забави крачка. — Не се бой за парите. Ще имаме друг шанс.

Пак се унесох. Когато дойдох на себе си, бяхме стигнали до взетия под наем ван. Докс ме остави на задната седалка и затръшна вратата. Моторът изрева и потеглихме. След малко го чух да говори по мобифона. Гласът му звучеше настойчиво, обаче аз ту потъвах, ту изплувах и не разбирах какво казва. Нещо за лекар, сигурно.

— Хайде, готин — чух го да реве отнякъде пред мен. Гласът му сякаш идваше от огромно разстояние. — Остани с мен, Канезаки вика лекар и ми трябва кръвната ти група.

— АВ — едва помръднах устни. — АВ отрицателна.

— Е, слава на Бога за малките му чудеса! Универсален приемник!

После изгубих съзнание задълго. Когато се свестих, бях на легло в мръсна стая. Огледах се. Сиво-кафяви завеси от друго хилядолетие. Стар телевизор върху евтино шкафче. Метална врата с шпионка. Хотелска стая.

Докс седеше на стола до леглото с лице към вратата. Главата му беше клюмнала напред, пушката лежеше в скута му.

Отметнах одеялото и погледнах бедрото си. Цялото бе бинтовано. Както и китката ми. Боляха ме, а ребрата — още повече, обаче не чак ужасно. Ала главата ми се мотаеше и разбрах, че са ми дали нещо за болката.

— Ей — повиках го.

Клепачите на Докс рязко се отвориха и той вдигна глава.