Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

Чак вечерта на втория ден ме чакаше съобщение:

„Тръгна! Обади ми се!“

Зачудих се дали първо не е позвънил на мобифона на Докс. Но може и да грешах — Канезаки да не се бе досетил, че операцията е станала съвместна.

Обадих му се. Той отговори веднага.

— Моши моши.

— Аз съм.

— Получил си съобщението.

— Разбира се.

— „Разбира се.“ Как щях да съм сигурен, ако не се беше обадил да потвърдиш? Ще ми се да използваш проклетия мобифон. Наистина!

— Налага ли се пак да водим същия разговор?

Последва пауза и ми се стори, че той се усмихва.

— Не, не се налага.

— Ще ти се обадя, когато всичко свърши.

Нова пауза, после:

— Ки о нуку на йо. — Пази се.

Усмихнах се.

— Аригато — затворих.

Взех Докс и отидохме в Квай Чунг. Паркирах вана на паркинга пред един недалечен жилищен небостъргач, достъпен пеш от хълмовете, които гледаха към портала на терминала. И двамата имахме ключове за колата. Ако нещо се объркаше и само единият от нас успееше да се върне, пак щеше да може да се измъкне с нея. За последен път преговорихме плана и се разделихме, за да заемем позиции. Докс се намираше на трийсетина метра южно от портала, на около сто и петдесет метра от мен и навярно на седемдесет метра по-високо. Аз бях трийсет метра на север и много по-близо до пътя. Той щеше да стреля по целта отдалече. Аз щях да съм съгледвачът и после да поема обекта отблизо. Лежах в една бетонна канавка, която ми осигуряваше защита от позицията на Докс, в случай че бях сбъркал за него. Ала въпреки това положението ми си оставаше опасно. Той беше снайперист, способен бе скришом да заеме нова позиция.

Малко след два часа видях по Чен Фи да се задава тъмен седан. Насочих бинокъла, разкошен, механично стабилизиран цайс 20 Х 60 с антирефлексни лещи, и погледнах през него. Приближаващата се кола беше лексус. Двама бели седяха отпред. Задната седалка изглеждаше свободна, но в купето бе прекалено тъмно, за да съм сигурен.

Почти бях очаквал да видя Дилайла в колата, макар да знаех, че вероятността е нищожна. Вероятно тя изобщо не знаеше за тази среднощна среща. Доколкото разбирах, нейната роля предполагаше Белгази да я държи настрани от сделките си. Освен това знаех, че е добре специализирана и ценна като агент, за да бъде изложена на опасност в операция за отстраняване на терорист.

— Той ли е? — чух ясно в слушалката си гласа на Докс.

— Още не съм сигурен — отговорих. — Светлината на уличните лампи се отразява в прозорците, а вътре е тъмно. Чакай.

Седанът подмина позицията ми. На мястото зад шофьора нямаше никой. Не бях сигурен дали и другата половина от задната седалка е свободна.

— Все още не съм го разпознал — съобщих. — Продължавай да чакаш.

Колата зави по отбивката пред входа и обърна с предница към улицата, после даде на заден няколко метра към портала. Моторът угасна. Гледах през бинокъла и се опитвах да си представя какво правят, да разбера защо не влизат в терминала.

Предните врати се отвориха и оттам слязоха двама мъже. Заприличаха ми на славяни: широки скули, късо подстригана пшениченоруса коса, бяла кожа, нездраво сияеща на светлината, хвърляна от терминала зад тях. Изглеждаха непохватни в тъмните си костюми, които не им стояха особено добре, и двамата носеха яркочервени вратовръзки. Бивши военни навярно, мъже, които бяха свикнали само с бойната униформа и избираха вратовръзките си в пресилен контраст с дотогавашния си живот, ограничен от масленозелено еднообразие. Реших да мисля за тях като за руснаци. След като слязоха от седана, те се огледаха наоколо в опит да се ориентират, явно не познаваха мястото, а определено не ми приличаха на местни.

— Напомня на наркосделка — чух да казва Докс. И беше прав, наистина витаеше усещането за контрабанда. Бях очаквал да продължат с колата към контейнерния порт, но явно купонът щеше да стане навън. Което не бе непременно лошо.

— Струва ми се, че ще направят размяната там — предположих. — Да видим дали ще се появи и нашият приятел. Стига порталът да остане затворен, ще го оставя да подмине позицията ми. Ако слезе от колата като новодошлите, ще имаш неподвижна мишена и чист изстрел. С обикновени патрони ли си заредил?

— Да, но ако ми кажеш, ще ги сменя с бронебойни.

— Добре. Бъди нащрек.

— Ясно.

След пет минути по пътя се зададоха още две коли: бял бус, следван от черен мерцедес S-класа. Озърнах се към двамата мъже. Руснаците си приказваха и пушеха. Порталът продължаваше да е затворен.