Бари Айслър - Рейн-сан - Справедливото клане

— Точно така. Можем ли да я спрем пред портала?

Докс кимна замислено.

— Не мога да допусна, че порталът вече ще бъде отворен, не и посред нощ. Колата ще трябва да спре поне за малко.

— Логично е, но не е задължително да стане така. Белгази може да се обади пътьом. Неговият човек може да го чака с отворен портал. В такъв случай ще влезе направо. Освен това, щом колата отбие, към теб ще остане задницата й. Ако откриеш огън, но не улучиш шофьора, той ще настъпи газта, ще разбие портала и ще ги изпуснем.

— Да, вярно. Е, значи остава да го направя, докато се приближава по Чен Фи. Това е близо половин километър, така че ще имам петнайсет секунди да очистя шофьора. Проблемът е…

— Как ще познаеш колата.

— Да, ще ми бъде адски неприятно да причиня зло на момчето, дето разнася пици, наистина.

— Ето какво ще направим. Аз съм съгледвачът, ще заема позиция на склона над Чен Фи, но близо до пътя. Имам бинокъл и ще видя колата да се задава. В този час няма голямо движение и ти гарантирам, че Белгази ще се появи с нещо стилно, независимо дали колата ще бъде бронирана. Не би трябвало да е трудно да се уверя, че е той.

— Ами ако стъклата са тъмни?

— Възможно е, знам. Но ако такава кола се насочи към девети терминал в два часа през същата нощ, когато Канезаки ни е казал, че Белгази е на път, ще бъда достатъчно сигурен, за да стрелям по гумите и може би по прозорците, и да видя какво ще се случи. Освен това е възможно да спрат пред портала или да свалят някой прозорец. В такъв случай, даже да не видя Белгази, може да го чуя. Ще помоля Канезаки да изпрати параболичен микрофон, съвместим с останалата комуникационна техника, която ми трябва — слушалки и миниатюрни микрофончета.

— Никога не съм използвал от тия параболичните — рече Докс. — Наистина ли ги бива?

Кимнах.

— С мощен параболичен микрофон можеш да подслушаш разговор от триста метра разстояние. Новите са сгъваеми и са доста малки. Мога да се свържа с теб по единия канал, после да превключа и да чуя който пристигне, после пак да превключа на твоя канал.

— Добре, значи или го виждаш, или го чуваш, или и двете. Така или иначе, разпознаваш Белгази.

— Веднага ти съобщавам, от микрофончето на ревера ми отива право в твоето ухо.

— И в този момент…

— В тоя момент изстрелваш първия куршум. След като потвърдя, че обектът е пристигнал, и преди минаването му през портала. Всъщност, по-добре да е по-рано. Ако стане точно пред портала, може да ни се отвори работа и с охраната на терминала. Не искам да загиват странични хора, но във всеки случай, колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

— Логично. Започвам с шофьора и карам наред.

— Да. Ще бъдат най-малко трима — Белгази, единият бодигард шофира, другият се вози, може обаче да са повече. Докато стреляш отвисоко, аз ще атакувам пеш с пистолет. Ако си пропуснал някого, ще го очистя отблизо.

Той се ухили.

— Снайперистите от морската пехота не пропускат, готин. Докато стигнеш при колата, за теб ще е останало само да бръкнеш през разбитото стъкло и да извадиш чанта, фрашкана с пари, нали така?

„А на теб ще ти е останало само да изстреляш още един-единствен куршум — помислих си. — Тогава парите ще бъдат само твои и спокойно ще можеш да си отидеш.“

Трябваше да го изпитам, преди да осъществим операцията. А още не бях измислил как.

Кимнах.

— Уговорихме се.

Екипировката ни пристигна на другия ден. Бяхме се свързали с Канезаки поотделно с искания за нужните доставки, част от които бяха комуникационна техника, и всички трябваше да бъдат пратени в Хонконг. Той трябва да беше заподозрял, че работим заедно. Но даже да имаше въпроси, не ги зададе. Управлението бе придвижило всичко по дипломатическата поща и го беше оставило в сак за голф на предварително уговорено място. Трябваше да призная, че когато искаха, можеха да действат бързо.

Докс бе поръчал „Хеклер Кох“ PSG1, полуавтоматик, с пълнител с двайсет патрона, тринога, 6Х42 мм светещ мерник с прицелна мрежа милдот и заглушител. В същата опаковка имаше 7,62-милиметров „Токарьов“ за мен. Исках да използваме еднакви боеприпаси, за да затрудним полицията да се ориентира какво се е случило, откъде са дошли куршумите, с какъв тип оръжие са изстреляни, дали е стрелял повече от един човек. Ако не се наложеше Докс да премине на бронебойни, и двамата щяхме да стреляме с патрони със сравнително малка пробивна мощ, но унищожителни отблизо, откъдето щяхме да действаме ние.

Докс беше възбуден като дете, на което са подарили нова играчка. Занесе пушката си в пустия южен край на Хонконг, за да я изпробва. Направих му компания заедно с моя „Токарьов“ и комуникационната техника. Всичко работеше добре. Внимавах да не му дам възможност да ме вземе на мушка. Все още му нямах доверие. Проверявах чатрума през час, ала нито дума от Канезаки. Нито първия ден. Нито втория.