Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

— Някой трябва да ти даде медал.

— Ще се задоволя и с пари. А ти откъде знаеш, че Хилгър не е разработвал Ал Джиб и че не се е опитвал да го вербува? Ал Джиб можеше да го отведе до други източници.

Канезаки си пое въздух и го изпусна.

— Кой може да каже какво Хилгър е възнамерявал да прави с Ал Джиб? Този човек е мръсник.

Отпих от чашката.

— И сега какво ще стане с него?

Той сви рамене.

— Не мисля, че има големи шансове, но още не разполагам с цялата информация. Какво се случи в Китайския клуб?

Разказах му, като изпуснах участието на Докс и Дилайла.

Той не продума нищо, докато говорех, само невярващо клатеше глава. Когато свърших, каза:

— Значи си очистил и Мани. Не мога да повярвам. Настина трябва да ти дадат медал.

— Как не ми хрумна преди седмица да те питам какво даваш, ако ги очистя? Сигурно бих могъл да се пенсионирам.

— Това ще бъде тежка загуба. Навярно не е редно да те питам този път за кого си работил?

— Навярно.

— Добре. Мога и сам да се сетя.

— Сещай се каквото искаш.

— Е, от разказа ти съдя, че Хилгър едва ли ще оцелее. Всичките му покровители ще се изпокрият за нула време.

— Не знам. Този тип умее да оцелява. Виж как извъртя нещата в Квай Чунг миналата година, а освен това пипна и два милиона долара. Не бих го подценявал.

— Не го подценявам.

Допих си еспресото и оставих чашката на масата.

— Продължаваш ли да поддържаш връзка с Тацу? — попитах.

— От време на време — отвърна предпазливо и аз разбрах, че е доста често.

Кимнах.

— Общувай повече с него. Той е извървял тясната пътека, по която ти преди известно време пое, и е успял да не падне. Това е рядък случай. Няма да ти навреди, ако научиш тайната му.

— За каква пътека говориш?

— Тази, в чийто край целта оправдава средствата.

Той кимна.

— Е — изправих се аз, — след като току-що съм елиминирал две позиции от несъществуващия списък с терористи на Чичо Сам, предполагам, че мога да разчитам ти да платиш кафето.

Той стана и се усмихна.

— За мен ще е удоволствие.

Погледнах го.

— От собствения си джоб ли ще го платиш? Или ще се бръкне правителството?

— Аз ще платя.

Протегнах ръка и стиснах неговата.

— Кио цукеро йо — казах. Пази се.

— Со шимацу — отвърна той. Ще се пазя.

Хилгър седеше в залата за заминаващи пътници на международното летище на Хонконг и чакаше полета си до Шанхай. Слънцето беше изгряло. Чувстваше се изморен.

Нощта се оказа дълга. Унищожаването на досиетата не му отне много време. В крайна сметка бяха електронни. Събирането на най-важната техника също не беше проблем, тъй като по-голямата част от нея бе прибрана в чанта — цивилен еквивалент на комплекта, който ги бяха учили да поддържат в готовност в армията. Но в мрежата му имаше хора, които трябваше да бъдат предупредени. Имаше роднини, които трябваше да бъдат подготвени. А също и политици, които трябваше да бъдат отказани да си врат носовете. И всяка поредица от обаждания беше по-трудна от предишната.

Не се тревожеше за себе си. Беше подготвен за този ден и предпазната му система се включи безотказно. Но дори и да не беше, ударът нямаше да е фатален. Не можеше обаче да преглътне пълния провал на операцията си. Беше толкова близо до огромно постижение. Америка беше в смъртна опасност, а той не можеше да стори нищо, за да я предпази. След като бяха смазали операцията му, най-лошото беше неизбежно.

Веднъж прочете една статия за степните пожари, които пламват на всеки няколко години в Южна Калифорния. Някакъв специалист обясняваше, че поради застрояването на крайградските региони малките пожари, чрез които природата прочиствала тревата и ниската растителност, вече не били допускани. Вследствие на това година след година тревата ставала все по-гъста и суха, и по-податлива на запалване. Според експерта рано или късно нещо подпалвало треволяка. Статистиката била неумолима.

Хилгър гледаше почти по същия начин на нападението над Америка с оръжия за масово унищожение. По света се търгуваше толкова много ядрен материал от постсъветската епоха и толкова много фанатици желаеха да го използват, че беше само въпрос на време. Но никой не искаше да приеме този факт, също както собствениците на къщи в предградията на Лос Анджелис не желаеха да повярват, че малко сажди по дърветата всяка година са нищожна цена в сравнение с шибания огнен ад. Така беше устроено човешкото съзнание. И нищо не можеше да се направи.