Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Сетих се за Ямаото и се зачудих кога, ако изобщо някога, щеше да стане безопасно да се прибера в Токио. Колкото и да обичах Рио, не го чувствах като свой дом и докато вървях из Токио, подозирах, че никога няма да го почувствам.

Купих каквото ми трябваше и се прибрах. Съвършено изгладеният ми костюм вече висеше в просторния дрешник на апартамента. Преоблякох се, излязох от хотела и се отправих към магазин за мобилни телефони, където си взех апарат с ваучер. Използвах го да се обадя на Канезаки.

— Хай — отговори той.

Отвърнах му с обичайното „здрасти“. Настъпи пауза. След това той каза:

— Ти си в Токио.

Аха, безспирният марш на идентификацията на обаждащия се и други такива сложни технологии.

— Да. Реших да те информирам какво открихме за онова в Манила. Освен това мисля, че и ти ми дължиш малко информация.

— Аз не успях да науча кой знае колко…

— Престани да ме будалкаш. Знаеш, че се вбесявам.

Поредната пауза.

— Къде си?

— В момента те наблюдавам.

— Наблюдаваш ли… какво искаш да кажеш?

Усмихнах се и си го представих как се озърта през рамо или през прозореца на кабинета.

— Шегувам се. На една станция на метрото съм. На изхода към „Марунучи Юг“.

— Аз съм близо до посолството. Да се видим след десетина минути, какво ще кажеш?

— Става. Обади ми се, като дойдеш.

Затворих.

Не мислех, че ще е склонен да доведе компания. И определено не му бях оставил време. Но въпреки това пресякох улицата и заех позиция за наблюдение на изхода. Старите навици умират трудно.

След десет минути той слезе от едно такси, сам. Застана на тротоара, защото знаеше, че преди да дойда, ще искам да го видя.

Направих един кръг, като използвах за прикритие таксита и пешеходци, след което се приближих откъм сляпото петно в зрението му. Но той се обърна, преди да се приближа достатъчно и да кажа „та-да“. Браво на него.

— Здрасти — поздрави ме и се усмихна. Протегна ръка и се здрависахме.

— Дай да се махаме оттук — предложих. — Съмнявам се, че правителството си губи времето да ви следи вас, шпионите, но все пак.

През следващия половин час проверявахме дали сме сами, след което влязохме в „Цута“ — кафене на „Минами Аояма“, в което обичах да ходя. Последния път бях тук с Мидори. Бяхме изкарали прекрасен следобед, странен предвид обстоятелствата, но пълен с безумни и глупави надежди. И беше много отдавна.

Седнахме един срещу друг на една от двете маси и си поръчахме еспресо. Вдигнах поглед към него. За последно се бяхме видели преди година и сега ми се стори остарял и помъдрял. Беше придобил някаква липсваща преди увереност, нова плътност, някаква тежест. Осъзнах, че Канезаки вече не е хлапе. Занимаваше се със сериозни неща и те на свой ред го бяха оформили. Както казваше любимият философ на Докс, когато погледнеш в бездната, бездната също поглежда в теб.

Известно време си бъбрихме за незначителни неща. На другата маса седяха две възрастни дами. Съмнявах се, че разбират английския, на който разговаряхме с Канезаки — съмнявах се, че дори ни чуват, — но през цялото време говорехме много тихо.

След като кафетата пристигнаха, рекох:

— Мисля, че е време да си разчистим сметките.

Той отпи от чашката си, кимна одобрително и отвърна:

— Нямам представа какво искаш да кажеш.

Знаех, че в крайна сметка ще ми каже. Давах си сметка, че ще ме накара да изкопчвам информацията, за да почувствам, че съм спечелил нещо и че придобитите сведения са ценни. Щеше ми се да пропуснем началните стъпки на този танц, но Канезаки винаги го играеше.

Е, сигурно имаше начин да ускоря нещата.

— Може да е съвпадение — подхвърлих, — но всеки път, когато се чуехме или си пишехме през последните дни, нещата, които ти казвах, моментално излизаха във „Вашингтон Пост“.

Той не отговори нищо, но по устните му плъзна едва доловима усмивка.

— Е, ако искаш да научиш какво стана в Манила и току-що в Хонконг, ще трябва ти да започнеш пръв.

Взех чашката си и се облегнах на стола. За момент оставих аромата да витае покрай лицето ми, след което отпих малка глътка. О, много добро кафе. Силно, но не натрапчиво; горчиво, но не прекалено екстрахирано; леко, но с плътността на букета от аромати. Пил съм кафе в Париж, Рим и Рио, По дяволите, даже в Сиатъл съм пил, където напитката е местната религия. Но по мое мнение нищо не може да се сравни с кафето на „Цута“.

Канезаки изчака доста време, за да ме убеди, че говори само защото съм го притиснал. Бях изпил половината си еспресо, когато наруши мълчанието.