Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

— До един час съм там.

— Е, няма нужда да бързаш. Да не си помислиш, че половината хонконгска полиция търси някой с твоето описание.

— Добре, схванах намека — казах му откъде да вземе резервния пакет, който бях скрил на явката. Отговори ми, че го взема и тръгва.

Затворих и погледнах Дилайла.

— Гил е мъртъв — казах. — Докс видял Хилгър да го застрелва в главата.

Тя кимна със стиснати зъби и попита:

— Какво още?

Разказах и чутото току-що от Докс.

— Сега отивам да се срещна с него на летището. Ти идваш ли?

Тя поклати глава.

— Не още. Паспортът ми не е у мен.

Не казах нищо. Още бях бесен, че се беше обадила на Гил. Опитвах се да се успокоя.

— Пък и трябва да докладвам на моите хора какво е станало. Ще има доста въпроси.

— Ще се справиш ли?

— Не знам. Смъртта на Ал Джиб определено ще ми е от полза. Това е голяма победа, голяма. Ако се беше измъкнал, не знам какво щеше да стане.

Говореше необичайно бързо. Забелязах, че ръцете й треперят.

— Добре ли си? — попитах и я погледнах.

Тя кимна. Видях, че очите й се пълнят със сълзи.

— Ти май никога… — започнах, поколебах се и продължих. — Беше ти за първи път, нали?

Тя отново кимна и сълзите й рукнаха. Разтрепери се.

Гневът ми изчезна. Прегърнах я и я притеглих към себе си.

— Направи каквото трябваше — казах. — Точно както са те обучавали. Ще се оправиш.

Тя поклати глава.

— Не знам какво ми става. Трябва да съм щастлива, да ликувам, че е мъртъв. Искам да кажа — ликувах, точно след това. Но сега…

Целунах я по главата.

— Съзнанието ти знае кое какво е. На инстинктите ще им трябва малко време да го догонят. Ще видиш.

Тя избърса очи и ме погледна.

— Толкова ме беше страх, че ще избяга. Исках да го застреляш. Когато ми опря пистолета в главата, реших, че ще умра, и исках ти да стреляш пръв, за да го видя как умира.

Кимнах.

— Когато човек е сигурен, че ще умре, но това не стане, после се чувства зле. Напомни ми някой път да ти разкажа какво ми се случи миналата година в Квай Чунг.

— Ти така и не ми разказа всичко.

— Е, ще ми дадеш ли възможност?

Тя се усмихна и докосна бузата ми.

— Дай да се срещнем някъде. Не искам всичко да свършва така… Искам… Искам да очаквам.

Свих рамене.

— Имам ти телефона. И имаме чатрума.

Ръката й се плъзна по врата ми и ме погали, отсъстващо, нежно. Беше хубаво.

— Благодаря, че ми се довери — прошепна тя. — Исках да ти го кажа още на Пукет, но не го направих. Исках да ти кажа… колко много означава за мен.

Как можеше някой да ухае толкова хубаво, след като половин километър е преследвал терорист, едва не е загинал в хватката му и след това го е убил, беше за мен загадка, на която знаех, че винаги ще се възхищавам.

— Това, че на Пукет ти се доверих, май не беше най-умната постъпка в живота ми — казах.

Тя ме погледна с пламнал поглед.

— Беше. Колкото до това, че тази вечер повиках Гил…

Поклатих глава.

— Разбирам защо го направи.

— Налагаше се. Казах му, че трябва да убие Ал Джиб, а не теб, и че ти ни помагаш. Но той не ми повярва. И когато го видях да се цели в теб…

Осъзнах, че докосвам крака й. Казах:

— Знам, чух те…

Но тя ме придърпа и ме целуна.

Млъкнах. Целувката й се нагорещи от нула до сто градуса за около две наносекунди. Там, където седяхме, беше много тъмно.

Какво пък, по дяволите, Докс също ме беше връзвал да го чакам.

Взех от станция „Коулун“ експресния влак до летището и се обадих на Докс, когато пристигнах. Той беше там. Срещнахме се в залата на заминаващи пред офиса на „Юнайтед Еърлайнс“. Той още беше в костюм и с по едно куфарче във всяка ръка.

Ухили ми се, когато се приближих към него.

— Това май е твоето — каза и ми подаде едното куфарче. — Видях го до контейнера за боклук, докато излизах от Китайската банка. Не вярвам да си искал да го изхвърлиш…

— Не, просто се отървах от баласта, за да преследвам Ал Джиб. Радвам се, че си го прибрал. Пътуването без багаж поражда подозрения.

— А ние всички знаем колко мразиш да пораждаш подозрения — Докс упорито се взираше във врата ми.

— Какво? — попитах.

Усмивката му се разшири до галактически размери.

— Готин, убеден съм, че това по яката ти е червило. Държал си се като лошо момче. А сме по средата на операция и прочие. Още малко и ще си оставиш телефона включен и ще започнеш да сваляш катой и да вършиш други такива недискретности. Ако продължаваш така, околните ще започнат да подозират, че си човек, и неприятното задължение да ги разубеждавам ще падне само върху моите плещи.