Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Ръката ми се вдигна към яката.

— Аз… аз само…

— Стига си се обяснявал. Знам, че след битка стават такива неща. Този път поне не ти е трябвала виагра, басирам се.

— Не, просто се сетих за Тиара.

Той се разсмя.

— Браво, върна ми го! Мамка му, сигурно цял живот ще ми го натякваш. Абе, мислиш ли, че израелците все пак ще ни платят?

— Според мен е по-добре да ни платят. Че и отгоре.

— Сигурен съм, че Дилайла ще защитава каузата ни от все сърце. Тя е свястна дама.

— Не знам в момента точно какво й е положението. Ще има да й задават доста въпроси.

— Е, ако не й се уредят нещата с нейните хора, лично аз бих бил щастлив да я поканя в нашата банда от свободни наемници. Както вече съм казвал, бъдещето е в нас. Държавите по цял свят просто ще възложат всичките си грижи по отбраната на външни лица, за да могат да гледат повече телевизия, ще видиш.

Поклатих глава.

— Не мисля, че Дилайла ще се чувства добре на свободна практика. Тя не е такава.

— Е, да се надяваме, че няма да й се наложи да избира. Това не е щастлив момент от живота на войника, както сам знаеш.

— Не, не е.

— Е, сега накъде?

— Имам малко работа в Токио. На път за тук направих резервация за полета на „Азиана“ през Сеул. Излита в… — погледнах си часовника. — Дванайсет и половина през нощта. След два часа.

— Ами Рио? Не ти ли беше там къщата?

— Нещо такова. Сигурно ще се върна след Токио.

— Може да ти дойда там на гости. Тези бразилки… леле, не ми говори.

— Опитвам се.

Той се разсмя.

— Всъщност, ела — казах. — Ще се радвам да те видя. Може да посетим още някой бар за възрастни.

Той се разсмя отново.

— Ще ми е много приятно. Наистина.

Замълчахме.

— Ами ти? Къде отиваш? — попитах го.

— Ще мръдна до Щатите да видя нашите. Отдавна не съм им ходил на гости и ми липсват.

Кимнах и се опитах да си го представя. Бях изгубил родителите си преди толкова години, че самата идея за семейни събирания или изобщо срещи с близки ми се струваше извънземна. Но може би трябваше да я преосмисля.

— Родителите ти имат добър син — казах.

Докс грейна.

— Така е. И аз имам късмет с тях — погледна си часовника. — Имам билет за полета на „Пасифик Еъруейс“, който излита за Лос Анджелис в двайсет и три и трийсет и пет. И по-добре да побързам.

Протегнах ръка. Той ме погледна.

— Синко, това, че наскоро за малко не ме приеха за член в Асоциацията на случайните любовчии на катой, не означава, че не ти е позволено да изразяваш чувствата си към мен.

О, Боже, помислих си. Но прегърнах едрото копеле насред залата на летището.

Спах като мъртвец през цялото време до Сеул. Имаше петчасов престой, но оттам пътят до Токио беше кратък.

Зачудих се къде да отседна. Когато живеех тук, поддържах връзка с няколко хотела, които ми пазеха куфарите, докато съм „извън града“, ей така, за всеки случай. Но уговорките бяха много отдавнашни и не бях сигурен дали въпросните хотели още ми пазят нещата. А дори да ги пазеха, не знаех дали някой междувременно не беше открил тези уговорки. Реших, че ще е по-безопасно да намеря нещо ново.

Пристигнах на летище „Нарита“ в ранния следобед. Взех експресния влак до централната гара на Токио и отидох пеша, без никакъв друг багаж освен куфарчето, до „Четирите сезона“ в Марунучи. Попитах имат ли свободни стаи. Само един апартамент, така казаха. Заявих, че апартаментът ме устройва.

От магазина с надути цени във фоайето си купих тъмнозелен панталон и тъмносин мериносов пуловер. В апартамента се изкъпах и се избръснах с любезно оставените от хотела самобръсначка и други принадлежности. Извиках камериерката и й казах, че бих желал да се възползвам от услугата за гладене на дрехи до един час. Костюмът ми изглеждаше все едно съм живял в него.

Отидох в Гинза, за да си купя чисто бельо, риза и други необходими на един беглец вещи. Времето беше студено и ясно — любимото ми в Токио — и вятърът определено хапеше по зимному. Беше ми хубаво, че съм се върнал. Дори ми се струваше странно редно.

Докато вървях, се оглеждах, по-скоро да се насладя на околностите, а не за да гледам кой ми върви зад гърба. Пейзажът се беше променил малко от последното ми посещение. Някои магазини бяха различни, бяха изникнали нови сгради и „Старбъкс“ беше продължил кудзу инфилтрацията си в приземните части и фоайетата. Но духът на града си беше същият: начинът, по който можеш само с няколко крачки да преминеш от сумрака на подлеза на метрото в бляскавите магазини из Гинза; усещането за пари, които се печелят и харчат, за осъществени и пропаднали мечти; красивите хора в магазините и бабичките с остри лакти по спирките на метрото; усещането, че всички, покрай които минаваш — зад витрините на скъпите ресторанти, по тесните тротоари, в усамотената тишина на малките храмове, — искат да са тук, в Токио, тук и никъде другаде.