Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Щеше обаче да му липсва гледката от кулите на Международния финансов център. Е, не че в Шанхай нямаше небостъргачи. Градът се разрастваше толкова бързо и имаше толкова много чужденци, че едва ли щеше да е проблем да се впише в него и да се издигне отново.

В един момент се сети за Рейн и усети как лицето му се сгърчва от яд. Удиви се на реакцията си. В крайна сметка Рейн не беше действал умишлено в негова вреда. Бяха го наели за поръчка и той я беше изпълнил. Хилгър постоянно използваше такива хора; нищо лично. Защо тогава го приемаше лично в момента? Беше глупаво. Вярно, Рейн беше провалил всичко. Бе сринал години усилия на Хилгър и без да знае, беше поставил в опасност живота на милиони невинни хора. Но не беше го искал, нито е бил осведомен. Хилгър просто трябваше да си даде време да му мине.

Или пък да намери копелето и да го застреля в главата. Нямаше да е оправдано, нямаше дори да е постъпка на зрял човек, но сигурно щеше да спи по-добре.

И онзи скапан Докс, него също. Някой го беше повалил със стол, докато се спасяваше по стълбите на Китайския клуб, и имаше доста добра представа кой би могъл да бъде. На гърба му имаше оток с размера и цвета на патладжан.

Едно по едно, помисли си. Първо Шанхай. След това засилване на контрола. После спасяване на остатъците от операцията.

След което щеше да дойде ред на Рейн и Докс. И Господ да им е на помощ тогава.

След като оставих Канезаки в „Цута“, се обадих на Тацу. Попитах го дали иска да излезем на ранна вечеря. Отвърна ми, че нямал нищо против. Определих му среща в „Цукумо Рамен“ — един от най-добрите ресторанти за юфка в града. Кухнята на Рио е превъзходна, но за мен рамен е храна за душата, а „Цукумо“ е от най-добрите. Липсваше ми и бях доволен, че имам възможност да се върна.

По път минах през едно интернет кафе в Аояма. Очакваше ме съобщение от Дилайла. То гласеше:

„Докс беше прав, Гил е мъртъв. Никога не ми е бил приятен, но въпреки това ми е много тъжно. Не знам какво ще стане със света, ако няма хора като него. Моето правителство няма да признае, че е бил агент от службите му, разбира се. Но поне семейството му ще може да го погребе и да го оплаче както трябва. Надявам се някой ден да мога да им кажа какво е станало. Близките му трябва да знаят, че е герой.

Моите хора преведоха парите ти в съответствие с инструкциите, които си им дал. Плащат ти изцяло за Лави. Освен това ти плащат още толкова и за Ал Джиб. Има и премия.

Сега не знам какво следва. Текат доста срещи, като обектът съм аз. През повечето време не ми пука изобщо.

Ще ми се да те видя отново. Надявам се да е скоро.

Проверих чатрума с Боаз и Гил. Имаше съобщение. Приличаше на фактура и съвпадаше с казаното от Дилайла. До сумата, която тя беше определила като „премия“, пишеше:

„Без лоши чувства.“

И електронна усмивка. Едва сдържах смеха си. Сигурно беше Боаз.

Проверих сметката, която им бях дал. Всичките пари бяха там. Преведох на Докс половината, след което поех към срещата с Тацу. Щях да отговоря на Дилайла по-късно.

Взех такси до „Хиро“ и повървях пеша. Тацу вече седеше на бара. Той стана, обърна се и пое ръката ми. Усмихваше се широко и на мен ми стана приятно, че някой е толкова щастлив да ме види. След това осъзнах, че и аз се усмихвам също толкова широко.

Беше доста рано и успяхме да си намерим маса. Поръчахме си марукуй рамен , приготвени с пресни спагети и домашна моцарела от Хокайдо, върху основа от мисо , както и две бири „Йебуцу“. Докато се хранехме, говорехме за незначителни неща, точно както си бяхме обещали, и аз почти се разтревожих от приятното усещане. Започвах да се пристрастявам към вечерята в компания.

След като свършихме с ястието и си поръчахме по още една бира, попитах:

— Всичко наред ли е?

— Кое да е наред?

— Каза, че искаш да говорим за нещо лично. Което, както всички знаят, не е типично за теб.

Той се усмихна.

— Всичко е наред, благодаря ти.

— Семейството? Дъщерите?

— Всички са добре, много добре. Вече съм дядо, нали знаеш. Най-голямата ми дъщеря.

— Да, последния път, като говорихме, ти спомена, че е бременна. Момче, нали?

Той кимна и за миг не видях в очите му и следа от обичайната тъга.

— Прекрасно малко момченце — каза и лицето му грейна.

Сведох глава в поклон.

— Честито, приятелю. Радвам се за теб.

Той отново кимна.

— Благодаря. Но личният въпрос не се отнася до мен. А до теб.

Поклатих неразбиращо глава.