Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Той отвори очуканото си куфарче, извади хартиен плик и ми го подаде. Бръкнах вътре и намерих една черно-бяла снимка. Още преди мисълта ми да схване изображението, забелязах обстановката: от леко размазания фон, скъсената перспектива и малката дълбочина на фокуса разбрах, че е направена от разстояние с телеобектив.

На снимката Мидори седеше на маса в някакъв ресторант на открито, мястото приличаше на Америка, може би Ню Йорк. До нея имаше детска количка. Малко японче, почти бебе, седеше в скута й с лице към нея. Мидори му правеше муцка — със свити устни и издути бузи, — а детето посягаше към носа й и се смееше.

Сърцето ми заби като барабан. Винаги става така, когато наистина посмея да си я представя и да се порадвам на образите с острота на бръснач от моментите ни заедно. Но тази снимка, буквално стопкадър от живота, който тя живееше на другия край на света, засили реакцията. Опитах се да не го показвам.

— Тя се е… омъжила? — попитах, обзет от смесени чувства.

— Не. Не се е омъжила.

— Тогава…

Вдигнах поглед към него. Той кимна и се усмихна с дълбоко и странно мило съчувствие.

Моите инстинкти, така фино настроени за насилие, са направо смешно безполезни, когато стане въпрос за душата. Бумтенето в гърдите ми се усили, тялото ми напълно разбра, докато съзнанието ми се мъчеше да го догони. Извърнах глава, защото не исках да вижда лицето ми.

Припомних си последната ни нощ заедно в стаята в „Парк Хаят“ в Токио преди две години. Бяхме правили любов трескаво, макар Мидори вече да знаеше кой съм и какво съм сторил с баща й; макар да разбирахме, че това ще е последната ни среща; макар да знаехме цената.

Не знаех какво да кажа, по дяволите. От устата ми май излезе нещо като „Господи“.

Опитах се да се съвзема, но не ми се удаде. Накрая успях да се хвана за някакъв оперативен недостатък.

— Кой я е снимал? Ти ли?

След кратко мълчание Тацу отговори:

— Не. Хората на Ямаото.

Погледнах го. Лицето ми отново беше безизразно. Мисълта за Ямаото ми помогна да се съсредоточа. С нея отново бях на позната територия.

— Защо?

— Тя е единствената известна нишка, която води към теб. Ямаото е пратил хора да я наблюдават от разстояние, в случай че отново се появиш в живота й.

— Този негодник има нужда от психиатър.

— Ти го победи два пъти. Първо, като му взе диска. Второ, като ликвидира адютанта му Мураками. Той е горделив и злопаметен.

— Тя… те в опасност ли са?

— Не мисля. Той се интересува от нея само като от средство да се докопа до теб.

— Как се сдоби със снимката?

— Чрез претърсване на вещите на един негов приближен.

— Законно претърсване?

Тацу поклати глава.

— Не съвсем.

— Значи има шанс приближеният да не знае, че снимката липсва.

— Уверявам те, че дори не подозира. Моите хора изтеглиха съдържанието на цифровия му фотоапарат, но не са го насилвали по никакъв начин. Няма как да разбере, че сме претърсили вещите му. Невъзможно е Ямаото да узнае, че си открил съществуването на… сина си.

Имаше някаква странна вещественост в тези последни думи. Те сякаш увиснаха във въздуха.

Син, помислих си. Нямаше смисъл в тази дума. Баща ми имаше син. Но аз нямах.

— То… момче ли е?

Тацу кимна.

— Поразпитах дискретно тук и там. Нарекла го е Коичиро. Ко-чан.

— Откъде знаеш… откъде си сигурен, че е мой?

Той сви рамене.

— Не виждаш ли, че прилича на тебе.

Това дори не ми го побираше умът. Бях объркан и осъзнавах, че съм в нещо като шок.

— Защо ми показа тази снимка? — попитах с усещането, че вървя опипом в пълен мрак. Защото си бях подредил мислите. Всичко беше свършило. Все едно беше мъртва, утешавах се със спомените.

Искаш да кажеш, измъчваше се.

— Предпочиташ да не ти я бях показал ли?

— Какъв е смисълът? Дори да исках, дори тя да искаше, не мога да се видя с нея, докато Ямаото ме търси.

Млъкнах и усетих прилив на гняв. Погледнах го.

— Затова ли ми каза?

Той сви рамене.

— Някои от мотивите ми определено са себични. Други не са. Знаеш не по-зле от мен, че ти трябва някаква връзка със света, нещо, което да те отклони от нихилистичния път, по който вървиш. Съдбата явно е решила да се намеси.

— Точно така. За да се махна от бизнеса с убийствата, трябва само да убия още няколко души.

— Изречено по този начин, звучи парадоксално. Но все пак описа правилно същността на въпроса.

Поклатих глава. Опитвах се да проумея.

— Няма никога да мога да ги видя, ако първо не убия Ямаото.