Бари Айслър - Рейн-сан - Смъртоносен без оръжие

Всеки ден проверявах няколко сайта и най-вече този на „Вашингтон Пост“. Надявах се да видя името на Хилгър във вестниците. Както спомена Канезаки, публичността щеше да извади Хилгър от бизнеса и дори да накара покровителите му да се обърнат срещу него. Но засега нямаше нищо и ми се струваше, че няма и да има. Хилгър беше прекалено умен.

На стрелбата в Китайския клуб и на ферибота беше отделено доста внимание в „Саут Чайна Морнинг Пост“ и в някои други местни вестници на английски. Очевидците бяха дали описание на участниците, но досега единственият „арестуван“ беше бял — Гил, — който умрял от огнестрелните си рани, преди да бъде разпитан. Тялото на Мани било идентифицирано. Отървалият се само с ужасен махмурлук от конската доза приспивателно и с огромна цицина на главата бодигард идентифицирал покойния си клиент в полицията. И от мръсните води на пристанище „Виктория“ бил изваден някакъв труп. Полицията проверявала зъбните му отпечатъци и ДНК, но още не знаели кой е мъртвецът.

Една вечер седях в едно интернет кафе в един от любимите ми квартали в Токио — Минами Азабу, когато дойде съобщението на Тацу. Беше кратко: адрес в Батангас, на два часа път с кола южно от Манила. Както обикновено не питаше защо ми е необходима тази информация, но краткият послепис разкриваше, че вече знае.

„Беше ми много приятно да те видя онази вечер. Мисля, че трябва да се срещаме по-често. И двамата няма да ставаме по-млади.

Кажи как смяташ да процедираме по въпросите, за които говорихме. Бъди сигурен, че ще разполагаш с всички мои ресурси, които могат да ти бъдат от полза.

Късмет с това, което трябва да направиш първо.“

„Всички мои ресурси, които могат да ти бъдат от полза.“ Е, това беше показателно. Не ставаше въпрос само за ранга му в японското ФБР — Кейсацучо. Това беше най-малкото. Тацу разполагаше с лоялни кадри, както и с други активи, заради които на всеки закоравял шпионин биха му потекли лигите. Трябваше да помисля по въпроса. Но първо най-важното.

Уредих си пътуването по интернет, прехвърлих пари от една офшорна сметка в друга, след което се отбих в „Ситибанк“ за да изтегля голяма сума пари — пълния размер на възнаграждението за Мани. Взех банкнотите от по петстотин йени — общо четири пачки — и ги сложих в куфарчето.

Излязох и напазарувах някои неща наоколо: традиционни японски сладкиши като дайфуку, сакура-мочи и кашива-мочи; кимоно и чехли гета; няколко пакета висококачествена хартия за калиграфско писмо. Във всички магазини увиха покупките ми естетично и старателно — очевидно бяха подаръци, нали така — и ги сложиха в красиви торбички.

След като приключих с пазаруването, се отбих в „Кинко“, където изрязах съдържанието на единия пакет калиграфска хартия така, че да приюти пачките банкноти. Опаковах отново пакета и го поставих в съответната торбичка.

Напуснах хотела рано на следващата сутрин и взех полет до Манила. Пристигнах в девет и половина и безпроблемно минах през митницата заедно с още десетина токийски бизнесмени, всички понесли традиционни подаръци от екзотична Япония. Взех такси до „Мандарин Ориентал“ на „Макати“. Обясних, че не съм гост на хотела, но имам работа в града и бих желал да наема за половин ден кола с шофьор. Естествено, плащах в брой. Казаха, че няма проблем и незабавно ми осигуриха „Мерцедес“ Е230. Дадох на шофьора адреса и потеглихме.

Времето беше обичайното за региона — горещо и влажно, а смогът направо молеше да бъде издухан от поредния ураган. По пътя подмених безобидното съдържание на куфарчето с четирите пачки.

По някое време възелът в центъра на Манила се разплете и скоро поехме покрай оризища и палмови плантации. Бях видял същия пейзаж само преди няколко дни, но днес ми се стори различен. По-негостоприемен. Може би непрощаващ.

Загледах се в нивите и фермите и се зачудих дали жената е научила за смъртта на Мани. Бяха минали само няколко дни и реших, че не е невъзможно новините още да не са стигнали до нея.

Пътят се стесни и се осея с дупки. На два пъти се наложи шофьорът да спира и да пита за посоката. Но накрая се озовахме пред ниска паянтова постройка в края на разкалян път, целия в локви. Няколко мършави крави размахваха опашки около къщата. Пилета и кучета се разхождаха във всички посоки. Отпред на пластмасови столове бяха насядали десетина души. Голямо семейство, няма спор, но нямаше начин всички да се побират в малката къща. Нещо се беше случило, някаква трагедия, и бяха дошли да окажат подкрепа, да помогнат на опечалените да преживеят загубата.