Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

На един от компютрите проучих яхтклуба на Република Сингапур, първо през уебсайта му, а после през „Гугъл Ърт“. Невероятно е каква информация се намираше публично в днешно време. До немного отдавна ти трябваше специално разрешение за работа със секретна информация, за да получиш достъп до сателитни снимки. Вече не беше така.

Клубът имаше пристан за около седемдесет плавателни съда от най-различни размери. От пристанището в морето се простираше дълъг кей с пет перпендикулярни по-малки. Канезаки ми беше казал, че „Океански изумруд“ е дълга девет метра. Което означаваше, че може и да е на някой от перпендикулярните малки кейове. Щях да се опитам да стесня периметъра. Дори и да не успеех, петте вероятности не бяха непреодолимо разузнавателно препятствие.

Клубът също така имаше три ресторанта и бар, двайсет и осем стаи за гости, даваше и яхти под наем. Всичко това означаваше, че колкото и изключително да изглеждаше това място, в неговите помещения посетителите бяха добре дошли и всички бяха свикнали с присъствието им.

Дотук — добре. Обадих се на Боаз от уличен телефон.

— Къде си? — попитах.

— В магазин за храна в търговския център на „Орчард“ и „Скотс“.

— Знаеш ли къде се намират кулите на търговския център?

— На „Орчард“?

— Да, на около километър западно от теб, срещу „Хилтън“. Да се видим пред тях след пет минути. С кола ли си или пеша?

— Пеша.

— Добре, до след пет минути.

За пет минути не можеше да организира засада, ако това му беше целта. Но въпреки това нямаше да го чакам точно там, където му казах.

Повървях пеша стотина метра на изток, след това влязох в една алея. Опрях гърба си на рампа за товарене. За да ме види човек, поел на запад, трябва да се обърне назад. Четири минути по-късно видях Боаз да минава покрай мен. Беше облечен в къси панталони и крещяща хавайска риза, на краката му имаше сандали, а на гърба му — огромна раница, преметната на двете рамене. Приличаше на европейски турист на път към някой хотел.

Излязох от прикритието си, огледах се назад и през улицата. Не видях никакви проблеми.

— Боаз — извиках.

Той се обърна, ръцете му бяха прилепени към бедрата.

— О, не съм си и мислел, че ще ме чакаш, където ми каза — пошегува се той.

— Просто ела насам. И дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Той се подчини. Тръгнахме по улица „Клеймор“. Докато вървяхме, се обърнах назад. Никой не ни следваше.

Детекторът на Хари за подслушвателни устройства вибрираше в джоба ми.

— Имаш ли мобилен телефон? — попитах го.

— Разбира се.

— Извади го бавно и го изключи.

Той сви рамене, бръкна с едната си ръка в предния джоб на късите си панталони и детекторът на Хари се укроти.

— Въоръжен ли си? — попитах.

— Само с хладно оръжие. Нищо, което гърми.

Вкарах го в друга алея.

— Обърни се към стената — наредих му. — Ще те претърся.

— Не виждам как ще свършим работа при такова ниво на недоверие — отбеляза той мрачно.

— Боаз, преди година твоята организация се опита да ме убие. Обърни се.

Той сви рамене. Докато го претърсвах, промърмори:

— Налагаше го ситуацията, знаеш го. И лично аз съжалявам за това решение.

Носеше нож „Хайдауей“ в ножница на врата, същия, какъвто Дилайла бе показала на Докс преди година. Засега не смятах да си правя труда да му претърсвам раницата. Не можеше да я отвори бързо и да извади нещо от нея, затова не представляваше опасност.

— Ще ти оставя ножа — казах му и се изправих. — Просто не посягай рязко към гърдите си. Какво има в раницата?

Той се усмихна.

— Фотоапарат и принадлежности за него. Погледни.

— Веднага, щом се уверя, че си сам. Хайде, не спирай да вървиш.

— Губиш си времето — рече той и поклати глава. — Сам съм. Но дори да не бях, сега екипът ми нямаше да ни следи. Щях да ги пратя там, където е Хилгър, веднага щом ми кажеш къде е. Те щяха да те причакат там.

Погледнах го, обезпокоен от истината в думите му. По дяволите, бях с вързани ръце, и всичко това заради Дилайла.

— Искаме Хилгър — подчерта той. — Защо си ни ти? Онази работа е в миналото. Интересите ни сега съвпадат с твоите.

Добре, да върви по дяволите. Нямах избор.

— Какво имаш за мен? — попитах.

Той се ухили широко, по момчешки.

— Изчакай и ще видиш.

Взехме такси до един от множеството пазари за храна, с които е осеян градът и където сервират евтини сингапурски ястия. Те са много популярни и по сергиите има хора и след полунощ, но бяхме изпреварили тълпите обядващи и лесно си намерихме маса. Седнахме на пластмасови столове под огромен плажен чадър и хапнахме пилешки шишчета и телешко, преглъщайки ги със сок от манго. Докато ядяхме, Боаз ме прикани отново да погледна в раницата му, която беше оставил на бетонния под между двама ни.