Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

— Смъртта на Хилгър е вторична. В момента се опитвам да спася Докс.

— Но това пак се свежда до същото. А ако те убият, докато щурмуваш яхтата, няма да спасиш никого.

Не отговорих. Първо Мидори, помислих си. А сега и ти. Само малко да сваля гарда и виж какво става. Всеки проклет път.

— Разбра ли? — попита тя.

— Нямам нужда от твоята помощ — казах като едвам овладях гласа си. — Няма нужда да ровиш в мислите ми и да решаваш кое е най-добро за мен зад гърба ми. От доста време съм на този свят, минал съм през такива гадости, че няма да ми повярваш, ако ти разкажа, и съм оцелял само благодарение на инстинктите си и собствената си преценка.

— Добре. Продължавай да живееш по този начин. Не променяй нищо в тактиката си. Тя ще ти върши прекрасна работа, чак до деня, в който те убие.

Може да е за добро, помислих си. Това е твоят изход, твоята причина. Винаги си знаел, че не можеш да й имаш доверие. Сега ти даде доказателство. Просто й кажи сбогом и всичко свършва.

— Нямаш право — изтъкнах и се приготвих за развръзката.

— Не, Джон, имам право. Защото съм влюбена в теб. А това означава, че имам право, дори е мое задължение. И да, заинтересована съм лично, по дяволите, да не ти позволя да направиш някоя глупост, която да те убие!

— Ти… ти си… — запелтечих глупаво, изведнъж планът ми стана на парчета.

— Обичам те — повтори тя.

Настъпи дълго мълчание.

— Не знам какво да кажа — успях да смотолевя.

— Обикновено се отговаря: „И аз те обичам“. Можеш да опиташ така, ако искаш.

Преглътнах.

— Кажи ми за Боаз — подканих я с надеждата да го приеме за отговор.

— Той има нещо, което ще ти помогне да се качиш на яхтата безопасно. И да спасите Докс. Той е с частен самолет, пълен с гориво и готов за излитане. Може да се срещне с теб където пожелаеш. Само трябва да му се обадиш и да му кажеш къде.

Отново настъпи дълго мълчание.

— Дай ми номера — казах.

Тя ми го даде. Аз си го записах.

— И… ъъъ… аз… — добавих.

— Просто помогни на Докс. И се пази. За другото можем да поговорим и след това.

— Чакай — спрях я. — Аз…

Но тя вече беше затворила.

Набрах номера, който ми даде. Отговори ми познат дрезгав глас на английски с акцент.

— Боаз.

— Здравей, Боаз — казах.

— Шалом, Рейн-сан — поздрави той и аз си представих неустоимата му усмивка. — Надявах се да се обадиш.

— Тази линия сигурна ли е? — попитах с надеждата да ми отговори утвърдително, след като ме бе нарекъл по име.

— Разбира се. Къде си?

— Зависи. Какво имаш за мен?

— Дилайла не ти ли каза?

— Не и с подробности.

— Тогава ще ти кажа аз. Става въпрос за технология за спасяване на заложници, разработена от нашите командоси от „Сайрет Маткал“. Свръхсекретна е. И е точно каквото ти трябва.

— Какво ще ми струва?

— Ние искаме Хилгър мъртъв. Той уби Гил в Хонконг, както знаеш, и оттогава го търсим. Дилайла каза, че имаш оперативна информация за местонахождението му. Ако е така, технологията на „Сайрет“ е твоя. Мога да ти я донеса.

Оперативна информация? Сега може би да, но не и когато Дилайла се е обадила на Боаз. Значи му е казала каквото е сметнала за необходимо, за да го накара да помогне.

— Не се ли страхувате от реакцията на ЦРУ? — попитах, за да печеля време, докато реша дали да му кажа къде да ме намери.

— Хилгър вече не е от ЦРУ, доколкото знам. Сега е на свободна практика. Това го прави уязвим.

От моята камбанария изказването не изглеждаше много успокоително. По дяволите, как щях да се справя с всичко това…

— В Сингапур съм — казах, усещайки, че губя контрол над ситуацията. Първо Канезаки, после Дилайла, а сега и Боаз… Ами направо да си направим парти!

— Ще съм там след три часа. Кажи ми къде.

— Мога ли да ти се обадя на този номер?

— Разбира се, мобилен е, джипиес.

— Ще ти звънна. Навъртай се около търговския център на „Орчард“.

По пътя от летището минах през обичайните предохранителни мерки тип „очаквай най-лошото“, които бяха специално съобразени с камерите за видеонаблюдение на сингапурските власти. Стигнах до „Гранд Хаят“ на булевард „Орчард“ в най-луксозния сингапурски търговски район. Беше около двайсет и пет градуса и много влажно. Наслаждавах се на тропическата жега след арктическото време в Ню Йорк. Пространството пред кулите на центъра беше оживено, там имаше много добре облечени китайци, малайзийци, индийци и други чужденци. Долавях разговори на пет-шест различни езика. Колите и такситата се строяваха чинно на светофарите в часа пик и аз почти се усмихнах на осезателното отсъствие на надути клаксони. Сякаш участниците в движението тук бяха намерили начин да се разбират помежду си.