Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Пазачът ме огледа и отново с периферията на съзнанието си дадох сметка, че не е свикнал тук да спират азиатци.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? — попита той.

— Да, моля — отвърнах с най-тежкия японски акцент, на който бях способен, като прибавих към него и безпомощно, смирено изражение. — Скоро ще се местя на Лонг Айланд. Искам да стана член на клуба. Може ли да взема… брошура?

Пазачът се усмихна. Невероятно е как малко безпомощност може да предизвика щедростта на някои хора.

— Разбира се, господине — каза той. — Главната сграда е точно пред вас. Паркирайте някъде, където намерите свободно място, и след това ще ви покажа накъде да вървите.

— Много ви благодаря — отговорих аз и кимнах.

Вратата се отвори и влязох през нея с колата, сърцето ми бе започнало да бие силно.

Паркингът се намираше вдясно от мен. Влязох в него и подкарах бавно напред. По дяволите, беше пълен. Това място беше доста популярно.

На паркинга никак не липсваха черни мерцедеси и аз на два пъти се припознах, преди да установя, че регистрационната табела на колата, която търсех, е различна. Но на третия път извадих късмет. Колата на Ачинели се намираше на едно от централните места, до един тъмнозелен астън мартин.

Продължих, докато намерих свободно място в най-отдалечения край на паркинга. Спрях колата и извадих устройството от жабката. Батериите и аксесоарите сложих в предните си джобове. Джипиеса и клетъчния модем затъкнах отзад на колана на панталона си под сакото. Вдишах дълбоко и издишах два пъти, и слязох от автомобила.

Вървях бавно, от студа дъхът ми ставаше на пара, която се издигаше над главата ми, сякаш за да се порадва на прекрасната гледка на игрището и прилежащите му терени. Всъщност, проверявах за хора. Мразовитото време за момента беше в моя полза — в такъв ден никой с всичкия си не би се разхождал по паркинга. И ако в някоя от колите имаше хора, които чакаха по някакви причини, със сигурност са включили двигателите и от ауспусите им се извиваше бял дим.

Не, паркингът беше безлюден. Беше обедно време, това също беше в моя полза. Стигнах до колата на Ачинели, огледах я заедно с обкръжаващите я автомобили, за да съм сигурен, че не съм пропуснал някого, след това застанах до астън мартина и без да спирам, извадих джипиеса от колана на панталона си. Съмнявах се, че съм първият човек, който спира, за да огледа по-отблизо прекрасната зелена спортна кола. Тя бе направена както за да я карат, така й за да й се любуват.

Наведох се по-близо с ръце на бедрата, след това приклекнах. Завъртях се и за по-малко от петнайсет секунди вече бях поставил основното устройство и батериите от долната страна на мерцедеса. Антената на джипиеса се подаваше от задния калник, а миниатюрната клетъчна антена стърчеше леко изпод страничната броня. Огледах се както бях приклекнал и не видях никого, след това се изправих и заради хората, които може да са ме видели как изчезвам за момент, поклатих за последен път глава пред астън мартина, изпълнен със завистливо възхищение.

В името на идеалното прикритие продължих към главната сграда. Дали да изиграя цялата роля, или да се изтегля веднага? И в двата варианта имаше предимства и недостатъци. Колкото повече време прекарам тук и колкото повече хора заговоря, толкова по-големи стават шансовете да ме запомнят. От друга страна, ако онова бивше ченге от охраната попита някого вътре дали е идвал японец да търси брошури, ще бъде подозрително, ако никой не си спомни.

Реших, че ще поема най-малък риск, ако просто убия пет минути с разходка по голф игрището и след това да махна и да благодаря на пазача, като излизам. Бях паркирал толкова далеч от входа, че му бях излязъл от полезрението.

Разходих се по пътеката край игрището с ръце в джобовете, замръзналият чакъл скърцаше под обувките ми, от устата ми излизаше пара, а ушите ми бяха станали безчувствени от студа. Към мен вървяха четирима истински голф маниаци, добре изолирани от студа с подходящи дрехи, преметнали на рамо чанти със стикове. Държах главата си приведена. От ритъма на разговора им, достигнал до слуха ми, докато преминаваха край мен, усетих, че не са ми обърнали никакво внимание.

Спрях на границата между пътеката и игрището и се полюбувах на зеленината около три минути. Зъбите ми тракаха от студ. След това се върнах обратно и се отправих към беемвето. Махнах на охранителя, като минавах покрай него с колата, но той дори не ме забеляза. Вниманието му бе насочено към влизащите коли, а не към заминаващите си.