Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Няма да е лошо да видя от коя посока ще се върне при колата си. Щях да имам добра видимост към паркинга, ако отидех една пресечка на север или на юг по „Бауъри“, или една пресечка на запад по „Принс“. Погледнах часовника си и тръгнах бавно по маршрут във формата на буквата Т по двете улици. По мои изчисления можех да се разхождам така поне час, преди на някого това да се стори подозрително. В края на краищата това беше Ню Йорк. Ако бях в близост до високопоставена цел на атентат край сградата на „Тайм Уорнър“ в „Калъмбъс Съркъл“ или Нюйоркската фондова борса, нямаше да рискувам така да се шляя. Но в студения неделен следобед на север от Малката Италия не очаквах никакви проблеми.

Не ми се наложи да чакам дълго. Двайсет минути след като започнах разходката си, точно когато вървях на запад по „Принс“, Ачинели зави наляво от „Мот“ само на пресечка от мястото, на което се намирах, и тръгна пъргаво право към мен от другата страна на улицата. Все още беше в якето за голф в черно и сиво. Извърнах лице от него и завих наляво по „Елизабет“, преди да се изравним. Когато ме подмина, се обърнах и поех на север по „Елизабет“ обратно към беемвето. Нямаше за къде да бързам. Можех да го следя от разстояние през айфона.

Така и направих. Движех се след него с надеждата да изникне някаква неочаквана възможност — да спре за тоалетна на магистралата, нещо такова. Но той не спря и не се отби никъде, караше право към дома си. Аз изоставах все повече и си дадох сметка, че той кара с превишена скорост. Не исках да рискувам и да вдигна повече от 15 километра в час над разрешеното. По моя преценка Ачинели караше с нещо като 135 километра в час, ако не и с повече. Или това му беше обичайният стил на шофиране, или бързаше за някъде.

Проследих го до Сандс Пойнт, но не отидох чак до дома му. Нямаше смисъл да го правя. Вече знаех, че мястото не е подходящо за удар, въпреки че ако трябваше да избирам между къщата и офиса му, щях неохотно да предпочита първото. Но с проследяващото джипиес устройство имах увереността, че ще открия по-добро място някъде другаде. Всичко беше въпрос на време.

Поех обратно към Ню Йорк, като не спирах да мисля. Слънцето започваше да се спуска ниско над хоризонта. Дали да не остана в града? Познавах го по-добре от Лонг Айланд, но исках да съм близо до Ачинели, за да реагирам бързо, ако се отвори възможност.

Спрях на бензиностанция и в телефонния указател на обществения телефон намерих хотел на име „Андрю“. Намираше се в Грейт Нек — на равно разстояние от около осем километра от дома на Ачинели и от офиса му. Беше много подходящ. Обадих се на рецепцията, но не направих резервация. Сигурно и по-късно стаята щеше да е свободна, а аз се чувствам винаги по-спокоен, като не предоставям на врага информация за бъдещите ми местонахождения.

Реших да се върна в Ню Йорк. Там можех анонимно да проверя форумите, а и се съмнявах, че Ачинели ще излиза отново днес. Проверих трансмитера за всеки случай, но колата му си оставаше паркирана на „Хилдейл Лейн“.

Част от мислите ми се опитваха да отлетят при Докс, но аз не им позволявах. Нищо повече не можех да направя за него, вече правех каквото можех, а да си представям положението му беше потискащо. Имах нужда от съсредоточеност, за да продължа и да си свърша работата.

Дилайла. Мислите напираха и към нея. Започнах да си спомням за Бел Еър, и то със съжаление и копнеж. Поклатих глава, раздразнен от слабостта си. Остави, казах си. Забрави я. Съсредоточи се.

Потрих очи. Просто бях уморен, това беше всичко. Един добър сън и ще съм отново във форма. Първо проверка на форумите и след това всичко да върви на майната си, бях приключил за деня.

Влязох в града през тунела откъм Куинс. Не отивах никъде конкретно. Всяко интернет кафе щеше да ми свърши работа. Поех на юг по „Парк Авеню“, след това по „Бродуей“. Когато тръгнах на запад по Девета улица към Гринич Вилидж, осъзнах накъде съм се запътил. Към Мидори и Коичиро.

О, я стига, помислих си. Какви ги вършиш? Нямаш ли си достатъчно грижи на главата?

Да, но бях много близо. Стана ми ясно още в мига, в който пристъпих в мразовития Ню Джърси от летището „Нюарк“. Не че щях да й позвъня на вратата. Просто… щях да паркирам край нея, за малко. До апартамента й на улица „Кристофър“. Дори няма да слизам от колата. Само ще си седя и ще мисля, ще почувствам какво е да съм близо до сина си. Не е кой знае какво, нали? Хората вършат и по-странни неща. Ходят на гробищата, коленичат пред паметниците, украсяват земята над костите с цветя. Защо, ако не за да осъществят някаква бегла връзка с бягащите сенки от миналото? Това щеше да е същото. Само за малко. За да се почувствам близо. Да си припомня отново онзи кратък безвъзвратно загубен миг, в който държах детето в ръцете си.