Бари Айслър - Рейн-сан - Реквием за един убиец

Имах нужда от още няколко неща, които можех да намеря и в предградията, но предпочитах да пазарувам на по-анонимни места в големия град. Затова се върнах в Ню Йорк. Първо се отбих в един военен магазин, който знаех от преди — „Галакси“ на Шесто авеню между Трийсета и Трийсет и първа улица. Влязох и след петнайсет минути излязох с термобельо под новите джинси, с вълнено поло, вълнени чорапи, боти, черна вълнена шапка, тъмносиньо пухено яке и чифт скиорски ръкавици. Слава богу, намерих си и спортен модел слънчеви очила в изчистен стил, каквито носят планинарите и маратонците. Те щяха да предпазят очите ми от зимната белота и не на последно място да скрият самоличността ми. В джоба си имах швейцарско ножче „Викторинокс“ с десетсантиметрово острие. Не беше точно боен нож, но оръжието, което предпочитах, се намираше трудно в Ню Йорк, а това беше по-добре от нищо. Дрехите, с които бях преди, прибрах в торбата от магазина, в която сложих и няколко допълнителни чифта чорапи и бельо за смяна.

След това спрях пред банкомат на „Ситибанк“, за да се заредя с пари в брой. После се отбих в магазин за мъжка мода, откъдето си купих риза, сако и вратовръзка, както и още един чифт слънчеви очила, но с големи кръгли стъкла, които щяха да скрият очите ми и да променят контурите на лицето ми. Накрая влязох в магазина на „Епъл“ на Пето авеню и на един от техните компютри проверих за съобщение от Канезаки. Нищо. Чудех се дали наистина не успява да намери информация, или крие нещо от мен, точно както аз криех от него. Нямаше как да знам. И нищо не можех да направя по въпроса. Но въпреки това се дразнех ужасно от тази възможност.

След като се снабдих с всичко необходимо, ми остана малко време и осъзнах колко съм гладен. Не бях ял от самолета. Повървях две пресечки на запад към деликатесния магазин на „Карнеги“. Седнах, поръчах си пилешка супа и сандвич с телешко, който би заситил и Годзила. Докато ядях, конфигурирах айфона така, че да улавя джипиес трансмитера. Когато минах на десерта — гигантско парче ябълков пай с втора чаша кафе — всичко беше нагласено и аз проверих къде се намира Ачинели. Очаквах да е в клуба или у дома си. Но с изненада установих, че той — или колата му — са точно тук, в Манхатън. Увеличих картата, оказа се, че е в центъра, на ъгъла на „Бауъри“ и „Принс“. Три минути не откъсвах поглед от екрана, но колата не помръдваше. Добре, едва ли е на светофар или в задръстване. Колата беше паркирана.

Платих сметката и се върнах на паркинга, където бях оставил беемвето. Тръгнах по „Бродуей“, айфонът беше включен на мястото на запалката и лежеше обърнат с екрана нагоре на седалката до мен. Мерцедесът не помръдваше.

Завих наляво по „Спринг“, после пак наляво по „Бауъри“. Покарах още една пресечка на север и от източната страна на „Бауъри“, северно от „Принс“ видях паркинг. Докато минавах покрай него, не успях да съзра колата на Ачинели, но според трансмитера беше там.

Паркирах на друго място три пресечки на север от „Хюстън“ и се върнах пеша до „Бауъри“. Вървях с прихлупена шапка и черни очила. Трафикът беше ужасно натоварен и в двете посоки, носеха се звуците на двигатели и скърцащи по асфалта гуми, които се усилваха и компресираха от фоновия рев на големия град. Някой натисна клаксон, отговориха му три други, цялата сценка приличаше на някакъв зловещ ритуал за чифтосване. Камион се приближаваше на задна към рампа за разтоварване на Първа улица, шофьорът натискаше силно и непрекъснато клаксона и огласяше цял Манхатън. Зад камиона стояха двама мъже и даваха указания на водача с жестове.

Намалих скоростта, когато стигнах до паркинга. На бариерата на входа имаше един служител. Зад него се виждаха осем редици от по пет коли, паркирани една до друга. Втори отпред назад на една от редиците беше мерцедесът на Ачинели.

Колите бяха притиснати една в друга, за да се използва максимално площта на малкия паркинг. Ако някой дойдеше за автомобила си, трябваше да местят другите превозни средства, за да може да излезе. Което означаваше, че питаха клиентите кога ще си тръгнат, за да сложат най-краткосрочно паркираните най-отпред, а най-дългосрочните — най-отзад и така да минимизират нуждата от местене. Където и да бе отишъл Ачинели, той не възнамеряваше да остане там дълго.

Обиколих квартала пеша и обмислях. Нямаше начин да го направя тук. Прекалено много хора, прекалено светло, прекалено малко контрол над околната среда. Но пък и беше прекалено нагло от моя страна да искам Ачинели да паркира на някой изоставен паркинг насред полята.